Джеймс Ролинс: Боен ястреб

Тъкър се намръщи. Нямаха толкова време.

— Ще видя какво мога да направя тук.

Трябваше да предотврати обстрелването на избите.

Пропълзя веднага до парапета и насочи автомата. Прицели се в техника, който управляваше танковете.

Той се обърна към Лион и каза:

— Имам готовност да…

Тъкър издиша и натисна спусъка. Главата на техника се люшна на една страна сред ореол от червена мъгла и той падна върху терминала. Беше хладнокръвно убийство, но се налагаше.

Разнесоха се крясъци. Тъкър хукна покрай парапета и започна да стреля по произволни цели долу. Опита първо да елиминира Лион, но той беше твърде опитен, за да се поддаде на страха. Още при първия изстрел на Тъкър се бе прикрил зад една от конзолите.

Тъкър докосна микрофона на гърлото си и изкомандва:

— Каин. Шум. Крий се.

Кучето нададе вой от отсрещната страна на нефа. Звукът отекна в каменните стени и сякаш долетя едновременно от всички посоки. От акустиката настръхна дори Тъкър.

Мъжете долу се окопитиха и започнаха да стрелят бясно към балкона и Тъкър се прикри назад в сенките. Видя как няколко техници и въоръжени гардове избягаха през отворената врата.

Лион, вероятно усетил, че губи контрол, застреля един от дезертьорите в гърба и изкрещя:

— Стой на място! Всички работни станции! Предай последните команди! Веднага!

Тъкър понечи да се върне до витата стълба, за да вземе на прицел протежението на нефа, но се оказа, че по нея се изкачват двама мъже с пълно бойно снаряжение.

Тъкър приклекна зад ъгъла и стреля в краката на първия — раздроби капачката на едното му коляно. Той падна с вик, при което препъна втория — но тези двамата бяха опитни бойци.

Макар и да падаше, вторият успя да се претърколи над партньора си в прохода срещу стълбата — където Тъкър се бе прикрил преди малко, за да огледа ситуацията долу. Първият, макар и разкъсван от болка, намери сили да се обърне на една страна и да стреля към Тъкър, за да го принуди да се скрие. В този момент другият се подаде от прохода и издърпа партньора си на безопасно място.

Двамата откриха яростен огън по Тъкър. Куршумите шибаха камъка, рикошираха навсякъде. Тъкър усети удар като с чук по бедрото и се завъртя на една страна. Зае отново позиция, прицели се и изпразни целия пълнител.

След като остана без патрони, опита да извади нов пълнител от джоба си.

Сякаш усетил възможността, здравият гард изскочи от скривалището си и тръгна със стрелба към позицията на Тъкър зад колоната. Куршумите къртеха парченца от камъка.

„Нямам време…“

Тогава сред трясъка на автоматично оръжие се чуха две по-остри пукания.

Раненият, който се криеше в прохода, се просна по очи на балкона. Другият се обърна, но получи куршум в гърлото и падна като отсечен.

Появи се Джейн, приклекна на коляно под арката на вратата, с димящ пистолет в ръка.

На Тъкър му се искаше едновременно да я прегърне и да я наругае — обаче сега не беше време за такива неща.

Чукна микрофона.

— Каин. При мен.

Трябваше да се оттеглят на безопасно място.

Командата блести в очите на Каин с настойчивостта в гласа на партньора му, но той остава скрит. В дълбоката сянка до него достига миризма — от една отворена врата, от една скрита стълба.

Той познава тази миризма на пот, сол и дим, помни я от случая в гората. Тя е на ловеца, който го е причакал.

Този мъж сега опитва да направи същото, иска да нападне него и партньора му в гръб. Каин обаче изчаква, скрит зад каменен ствол в тази каменна гора.

Този път ловецът ще е Каин.

Каин наблюдава как мъжът се измъква през вратата, долепен до стената, предпазливо. Вижда как вдига голяма тръба на рамото си.

Не е пушка.

Нещо по-лошо е.

Каин знае какво е и не може да чака повече.

Напряга мускули и изскача от скривалището си, спуска се към целта си.

Блъска мъжа и над главата му се разнася гръм.

Тъкър видя пламъка и приклекна. Нещо пропищя над парапета и остави спирала от дим. Гранатата удари една колона и я пръсна.

Тъкър чу свирепо ръмжене, съвсем близо.

Каин…

Махна на Джейн да излезе напред и да заеме позицията му до витата стълба. Подаде ѝ автомата и каза:

— Стреляй по всичко.

Погледнаха надолу и си дадоха сметка, че май е твърде късно.

Техниците напускаха работните си места, бягаха към вратата, подкарвани от двама души от охраната, които ръкомахаха. Последната команда вероятно беше предадена на ескадрилата — да бъдат унищожени селата.