Стивън Ледър - Гладният призрак

— Някакъв нахален журналист от „Саут Чайна морнинг поуст“ чул слух, че Лун Тао бил убит.

— Кажи му да си такова майката.

Дзъ се ухили.

— Вече го направих.

Нгъ размаха назидателно пръст.

— И се погрижи всички да си държат устата затворени. Има само един начин някой журналист да е разбрал какво става и това значи, че някой от братята ни се е разприказвал. Никой, повтарям, никой, не бива да говори за случилото се извън триадата. Веднага го съобщи на всички.

Усмивката изчезна от лицето на Дзъ. Той кимна и изръмжа, избягвайки погледа му.

— За снимките, господин Нгъ — обади се Лин.

— Какво?

— Как да направим толкова много за толкова кратко време?

— Погрижи се да бъдат извадени няколко негатива, а после ги занеси във всички фотостудия, които са под наш контрол. Дай петстотин на Червените прътове и им нареди да ги показват по хотелите и пансионите. — Не си направи труда да обяснява защо иска толкова много копия на снимките и освободи Лин с махване на ръката. Не беше забравил, че точно Лин е трябвало да пази брат му, когато го отвлякоха. Дзъ стоеше до вратата и пристъпваше от крак на крак. След това се реши и тръгна с Лин.

Нгъ повика прислужницата и тя притича откъм кухнята, стиснала притеснено длани под престилката.

— Донеси ми мартини — заповяда той.

— Извинете, господине? — разтреперано отвърна прислужницата.

— Мартини. Направи ми мартини, ако обичаш. Много сухо.

Сега в големите й кафяви очи бликнаха сълзи.

— Съжалявам, господине — тихо изрече тя. — Не знам какво е мартини.

— За бога, тук никой нищо не може да прави! — развика се той. — Сам ще си го приготвя.

Момичето отстъпи назад и той внезапно усети жалост към нея. Беше красива и млада, на около деветнадесет години, с дълги стройни крака, твърд бюст, който повдигаше униформата й, и кожа с цвета на паркета. Устните й бяха сочни и червени дори без червило, а миглите й нямаха нужда от спирала.

— Извинявай — усмихна се той. — Не биваше да ти крещя.

— Вие извинете, господине, съжалявам — повтаряше тя и продължи да отстъпва към кухненската врата. Обърна се и изчезна като вихър сред кафяво-бяло-сините си одежди.

„Филипинките са не по-малко чувствителни от китайките“ — помисли си Томас. Налагаше му се да свикне отново да действа по хонконгските правила.

Софи седеше върху капака на тоалетната, свила колене към гърдите си и се поклащаше бавно. Гърлото я болеше, цялото й тяло пламтеше от горещина. Беше изчакала, докато се увери, че мъжът е напуснал яхтата, и започна да крещи с всичка сила, но никой не дойде и накрая тя се отказа. Беше ритала вратата, но краката я заболяха, опита да охлаби катинара, но нищо не стана. Пи малко вода от кранчето над малката триъгълна мивка, но гърлото продължи да я боли. Нямаше климатична инсталация и въздухът в малкото затворено пространство беше горещ и застоял. До мивката имаше един розов пешкир. Тя го намокри със студена вода и изтри лицето си.

За стотен път се огледа да намери изход, но вратата беше заключена и нямаше прозорче. Беше гладна. Изяде сандвича със сирене час след като той тръгна. След като й беше дал толкова малко храна, значи щеше да се върне скоро. Или може би я беше оставил да умре от глад? Софи захлипа, но очите й останаха сухи. Беше изплакала сълзите си.

Хауълс отвори очи и видя големия език на крокодила, подаващ се от устата с остри зъби. Много добре знаеше как се чувства животното, защото усещаше собствения си език като покрит с хиляди иглички и твърде голям, за да се побере в устата. На малка масичка до леглото имаше чаша с кафе. Той се надигна и посегна към нея с лявата си ръка, без да обръща внимание на парещата болка в дясното рамо. Кафето беше студено, но мъжът го изпи, като преди да глътне, се жабуркаше, за да отмие горчивия вкус на сдъвканите аспирини. Опита се да остави обратно празната чаша, но силите го напуснаха и я изпусна на пода.

Еми незабавно дотича в спалнята.

— Какво стана? — попита тя и коленичи до леглото.

— Нищо — усмихна й се той. — Изпуснах чашата. Извинявай.

— Докторът каза, че известно време ще чувстваш слабост, Джеф. Трябва да си почиваш, за да ти се върнат силите.

— Ще се оправя. Аз оздравявам бързо.

Тя го погали по врата.

— Според доктор Ву някой е стрелял по теб и преди. Много пъти. Видял белезите. И рана от нож на левия ти крак.

— Стари са — засмя се Хауълс. — Сега съм по-бърз.

— Не си чак толкова бърз — каза тя. — Иначе нямаше да лежиш в леглото ми.