Стивън Ледър - Гладният призрак

— Имам проблем — заговори на вратовръзката си Грей. За миг Хамилтън се зачуди дали англичанинът няма някъде скрит микрофон, но отхвърли подобна възможност. Ако е искал да запише разговора, той просто би могъл да го проведе в кабинета си. Хамилтън продължи мълчаливо. Патиците се отказаха да ги дебнат и доплуваха до две секретарки, седнали на дървена пейка със сандвичи в ръка.

— Спомняш ли си един наш оперативен работник на име Хауълс?

— Психопатът ли?

Грей въздъхна някъде в яката на палтото си:

— Иска ми се хората вече да не го наричат така. Психолозите го определиха като социопат.

— Със склонност към убийства.

Англичанинът вдигна глава и се усмихна леко.

— Незначителна подробност.

— Хауълс ли ти е проблемът? Мислех, че нашите доктори са ти го разрешили.

— Вярно е. Свършиха първокласна работа. След като приключиха с него, стана кротък като агне. И ние го пуснахме да пасе на свобода.

— Тогава какво те безпокои?

По-възрастният мъж въздъхна дълбоко.

— Върна се.

— Върнал се?

— В действие.

— Не може да бъде!

Двамата продължиха да се разхождат мълчаливо. Хамилтън искаше да го притисне, но реши да изчака. Всеки натиск би могъл да го подплаши.

— Ние го върнахме. А сега нещата се объркаха.

— Мъртъв ли е?

— Не, не. Всъщност тъкмо напротив. Той е убиецът.

— Но аз мислех, че нашите хора са сложили край на това. Те го неутрализираха. Не е ли така?

— Да, така е. Но на нас ни беше нужен за една работа. В Хонконг.

— Исусе Христе. Пуснали сте го да убива отново? Хауълс?

Погледът на американеца проблесна яростно, но той бързо прикри гнева си. Никога досега не беше виждал Грей толкова разтревожен и ако си изиграеше добре картите, щеше да има преимущество пред британците и по-късно можеше да се възползва от това.

— Един от нашите психолози участваше в екипа, който го лекуваше, и той постави клопка в програмата. Начин да се активира отново Хауълс. Да стане какъвто е бил преди. И ние го използвахме. Превърнахме го отново в убиец.

— И коя е жертвата?

— Един главатар на триада в Хонконг.

Хамилтън реши да не споменава, че колонията не е под обичайната юрисдикция на Грей. Дейността му се ограничаваше с вътрешната сигурност на Британските острови и само в един случай се простря до Гибралтар, но за това беше нужно специалното одобрение от страна на министър-председателя. Всъщност колкото повече от тази история чуваше американецът, толкова повече се убеждаваше, че когато Грей казва „ние“, всъщност има предвид „аз“. Явно е провеждал някаква странична операция и тя се е изплъзнала от контрол. И е била достатъчно сериозна, щом не можеше да използва собствените си хора, за да оправи нещата. Хамилтън потръпна доволно. Ако изиграеше добре картите си, щеше да получи свой човек в британското разузнаване. Грей щеше да му бъде много задължен.

— Той свърши ли си работата?

— Идеално. Както винаги.

— Тогава какъв е проблемът?

Грей вдигна брада от гърдите си и се извърна да погледне американеца. Стояха неподвижни един срещу друг като дуелисти, готови да използват оръжията си.

— Да поседнем — предложи Грей и посочи празна скамейка. Едно момиче с дълга руса коса, яке и избелели джинси притича с рошавото си куче, опънало каишката. Искаше му се неговите лабрадори да бяха тук. Човек можеше да разчита на кучетата, те са верни и доверчиви, не крият чувствата си. Ако са весели, опашките им се размахват, очите им блестят, а ако са тъжни или виновни, отбягват погледа ти и се умилкват. Едно куче, даже и да иска, не може да лъже.

Седна внимателно, прилепил колене, с отпуснати в скута си ръце. Хамилтън преметна крак върху крак и бръкна във вътрешния си джоб за цигари.

— Може ли? — попита той. Грей излъга и каза „да“. Запалката на американеца беше тъмносива, метална, от едновремешните с отваряща се капачка. „Зипо“. Англичанинът я погледна и си помисли дали пък човекът от ЦРУ не записва разговора. Запалката беше достатъчно голяма, за да побере цяла стереоуредба. Не че имаше значение. Американецът беше последната му надежда и щом бе потърсил помощта му, трябваше да се остави напълно в ръцете му. Грей вече беше взел своето решение и всъщност за него нямаше никакво значение дали разговорът се записва или не.

Хамилтън дръпна силно от цигарата. Димът мина пред лицето на Грей и той прикри кашлицата си с длан. Американецът разбра, че е време да поеме инициативата.

— Разкажи ми какво се е случило — тихо каза той. Грей му разказа. Всичко. За Доналдсън. За мисията. За обаждането на Хауълс от Хонконг. За опита да бъде убит и как всичко се е объркало.