Стивън Ледър - Гладният призрак

— Разпознахте ли го? Толкова скоро?

Директорката кимна отсечено.

— Сигурна съм, че е той. Вижте.

Чен беше спрял лентата точно преди Хауълс да извърне глава. На екрана се виждаше тясно гладко избръснато лице с хлътнали очи и дългия врат на гуейлото. Старецът натисна бутона и Томас видя как мъжът извива глава и отминава камерата. Движеше се бързо. В походката му имаше гъвкавост, сигурно се занимаваше със спорт или физически упражнения. Нгъ беше тренирал в много училища за бойни изкуства в Хонконг и Америка и можеше да прецени, че гуейлото се движи като експерт в бойните изкуства. Отпуснат, но готов да действа бързо и със сила при най-малкия намек за нападение или опасност.

— Трябват ни снимки — обърна се той към Чен.

— Ще уредя. Имаме брат, който работи в едно от местните телевизионни студия. Той може да увеличи картината и да направи снимки от записа. — Старецът говореше бързо на китайски, но забеляза, че гуейпор го слуша и се обърна към нея: — Ще ми направите ли една услуга, госпожице Куинлън? — Чен извади касетата и постави нова. — Бихте ли прегледали и тази, третата касета, за всеки случай? Може мъжът да се появи отново или да видите някой друг.

Всъщност госпожица Куинлън искаше да се върне по-бързо в училището, да се отпусне на бюрото в кабинета, но знаеше, че не може да откаже. Съгласи се, седна отново и загледа движещите се образи на телевизионния екран, а старецът изведе Томас в хола.

— Гуейпор говори китайски — обясни той.

— Рядко се срещат такива — каза Нгъ. — Повечето не си правят труда да научат.

— Тя е учителка. Сигурно езикът е полезен за работата й. Но все пак наистина е рядкост бяла жена да научи добре китайски. Ще уредя да изпратят лентата на нашия човек. Какво ще правим със снимките?

— Първо ще ги раздадем на нашите хора на пристанището и летището. Така ще разберем дали е напуснал Хонконг или не. Ако е останал тук, ще го търсим. Но за момента ще приемем, че не е заминал. Разпредели снимки за нашите хора. За всички. Да започнат да проверяват всички хотели и пансиони.

— Много са.

— Знам, че са много, но трябва да започнем отнякъде. Той е гуейло и следователно е отседнал някъде. Освен това искам да се изпратят снимки и горе в резиденцията „Златен дракон“.

— Колко?

Нгъ се замисли за миг и отсече:

— Хиляда. Мисля, че хиляда ще са достатъчни.

Обикновено сдържаният Чен не успя да скрие изненадата си:

— Хиляда? — изсумтя той.

Томас се засмя и постави ръка на рамото на стареца.

— Баща ми ще помоли главатарите на останалите триади за помощ. И аз мисля, че те няма да му откажат. Ще спестим време, ако имаме снимките, за да ги раздадем още довечера.

— Молбата за помощ би могла да се превърне в нож с две остриета — предупреди Чен.

— Той го съзнава, учителю. Но за да открием гуейлото, ще трябва да претърсваме не само наша територия. По-добре да поискаме помощта им, отколкото да ни хванат неочаквано в райони, където не упражняваме контрол.

— Баща ти знае най-добре — тихо каза старецът, но от тона му личеше, че никак не е доволен. Нгъ си напомни да спомене на баща си, че не е зле да поговори с учителя и да го успокои малко. Чен беше твърде ценен съветник, че да го ядосват. С него трябваше да се отнасят с кадифени ръкавици, а Томас нямаше навик да зачита чувствата на хората.

— Ти искаш да оставим гуейпор тук, за да гледа лентите, така ли? — попита той.

— Мисля, че е по-добре да я задържим още малко тук — отвърна Чен. — Съмнявам се, че ще го има записан повече от веднъж. Пазарската чанта му е за прикритие. Но не е зле да знаем къде се намира директорката. А и докато е тук, не може да разговаря с никого за онова, което се е случило.

— Съмнявам се, че би казала на някого. Твърде много цени работата си — каза Нгъ.

Чен леко наклони глава. Нещо като кимване, което даде на Нгъ да разбере, че отново е обидил стареца. „Мамка му“ — помисли си той, китайците винаги са били ужасно обидчиви. Имаше моменти, когато не гледаше на себе си като на китаец. Мислеше като американец, говореше като американец, а напоследък китайската чувствителност го дразнеше. Търпението беше една от добродетелите, от които се отказа, когато се засели в Сан Франциско.

— Но е по-добре да не й предоставяме подобна възможност — добави той с надеждата, че това ще успокои Чен. Потупа стареца по гърба и остана загледан в него, когато Чен тръгна към кабинета.

Томас извика Лин и Дзъ и се върна с тях в хола. Обясни им за снимките и заповяда на Лин да говори с Чен за лентата и да действа нататък. Телефонът звънна, Дзъ вдигна слушалката. Остана заслушан, а после изруга на глас. Тресна слушалката, обърна се към господаря си, очите му блестяха гневно.