Стивън Ледър - Гладният призрак

— Така казваше и брат ти. И виж какво му се случи.

Сега Томас съвсем се обърка. Не виждаше никаква връзка между предаването на колонията и брат си. Саймън не се бъркаше в политиката. Той чисто и просто си беше Глава на дракон.

— Брат ти непрекъснато ме убеждаваше, че имаме само един начин да оживеем след 1997 година и затова трябвало още отсега да създадем връзки с Пекин, да правим услуги на комунистите, те щели да ни се отплатят, след като поемат контрола над Хонконг през 1997.

— На комунистите не бива да се вярва — твърдо изрече Нгъ. — Те лесно дават обещания, но рядко ги спазват.

— И аз му казвах същото, но той не ме слушаше. Даже след онази лудост на площад Тянанмън, когато избиха невинните деца. Пътуваше редовно до Пекин, срещаше се с високопоставени лица и ги посрещаше тук, когато идваха в Хонконг. Оказваше им внимание като на крале. Най-добрата храна, най-хубавите вина, най-красивите момичета. Но това не им стигаше.

— Какво искаха от него? От триадата?

— Информация. Разузнаване. За полицията, за другите триади, за Специалния отдел. Интересуваха се от бизнеса с наркотици, застрахователния рекет, абсолютно всичко. Китайците искат да знаят как работи Хонконг. Кои са лошите и добрите страни.

— И Саймън им го е казвал?

— Не всичко, разбира се. Той играеше опасна игра. Подхвърляше колкото да спечели доверието им, но се опитваше да запази тайните ни. Твърдеше, че все някой ще им даде информацията, така че по-добре да сме ние.

— Сключил ли е сделка с тях?

Старецът се изкашля шумно и се изплю върху тревата.

— Не сделка. Били постигнали „разбирателство“, казваше той. Ако им помогнел сега и сътрудничел с тях след 1997 година, на триадата щяло да бъде позволено да просперира.

Нгъ изсумтя.

— И той им е повярвал? Как може да бъде толкова наивен!

— Правеше онова, което смяташе за най-добро за триадата и семейството.

— Колко пъти съм повтарял, че единственият път е да се навлезе в законния бизнес, да обърнем гръб на старите методи. Да се насочим към недвижими имоти, транспорта, даване под наем. Инвеститорите поне не се убиват един друг.

Баща му се извърна и го погледна хладно с кафявите си очи.

— Е, кой сега говори като наивник, Кин-мин? — тихо попита той. Нгъ се изчерви, беше отвикнал да му се говори като на дете. Махна с ръка пред лицето си, сякаш да прогони досадна муха.

— Знаеш за какво говоря, татко.

Лицето на стареца омекна в усмивка.

— Знам. Трябва да простиш за острия език на стареца. Днес не беше добър ден. — Нгъ си помисли, че това беше най-многото, с което баща му би могъл да признае мъката си, стегнала сърцето му. Той посегна и постави ръка върху дланта на баща си. Кожата беше набръчкана, но мека и хладна като кадифе. Томас стисна нежно пръстите на баща си и отдръпна ръка, преди старецът да успее да покаже недоволство или да му се скара за проявените чувства.

— Ти мислиш, че Саймън е бил убит, защото е предавал информация на комунистите ли?

— Възможно е.

— Но какво би могъл да знае той, че някой да поиска да го убие?

— В момента в Хонконг стават много неща, за които хората не желаят комунистите да разберат. Сключват се дългосрочни договори, които не са в интерес на Китай, контрабанда с антикварни предмети от континента, нелегални емигранти, агенти на чужди държави, които действат срещу комунистите. Има много причини.

— А коя е най-вероятната?

— Не знам, Кин-мин. Брат ти държеше в строга тайна онова, с което подпомагаше комунистите. Едва ли ще стигнем донякъде, като търсим причините, поради които е бил убит. Намери убиеца и ще разрешим загадката.

Изглежда, старецът вече беше приел Саймън за мъртъв, въпреки че трупът липсваше. Томас непрекъснато си напомняше, че съществува някаква вероятност брат му просто да е бил отвлечен, но в дъното на душата си знаеше, че се заблуждава. Гуейло вече е държал Софи, а имаше много по-лесни начини да отвлечеш човек от това да го дръпнеш под водата.

— Прав си, разбира се — каза Нгъ. — Трябва да тръгвам.

Баща му кимна.

— Ще бъдеш довечера тук за церемонията, нали? Към девет часа.

— Ще дойда.

Старецът не помръдна, Нгъ стана и тръгна надолу по стълбите към Лин и Дзъ. Чу някакво стенание зад себе си, но може би идваше от някой паун.

Дуган гълташе втората порция аспирини, когато Томкинс се появи на вратата.

— Как е туморът в мозъка? — попита шефът.

Патрик се намръщи.

— Този път е от препиване.

— В такъв случай ти съчувствам. — Томкинс се приближи до бюрото със странната си походка и погледна книжата отгоре. — Помогна ли ти?