Стивън Ледър - Гладният призрак

Старецът остана с ръце на гърба и не се приближи да го докосне. Такъв си беше. Томас не си спомняше кога за последен път си бяха стиснали ръцете, да не говорим за прегръдка. Баща му не обичаше физическото докосване и винаги беше крил чувствата си. Дори и сега изглеждаше спокоен и доволен, въпреки тъжната причина за срещата им. На погребението на съпругата си преди десет години се беше държал по същия начин и презрително гледаше сълзите в очите на синовете си. Но същата нощ той беше чул как когато остана сам в спалнята си на горния етаж, баща му плака тихо и дълго повтаря името на жена си. Тогава Томас почувства към него по-силна обич от когато и да било преди, но остана до вратата и не си позволи да влезе и да го прегърне. Знаеше, че той никога няма да му го прости. Затова тихо беше слязъл обратно надолу по стълбите.

— Ела да се поразходим — подкани го баща му и тръгна по пътеката край къщата. Тя беше тясна и двамата застанаха един до друг чак когато стигнаха укрепени с дърво стъпала, които водеха към широка ивица трева, заобиколена с красиво подредени цветя. Пред лехата беше коленичил един от шестимата градинари, чиято основна грижа беше да поддържат двора в идеално състояние. Плащаха им оскъдно, но те вече бяха на такава възраст, че работеха по-скоро от вярност към стареца и от любов към цветята. Живееха в малка редичка бараки зад съблекалните на басейна заедно с трите прислужници филипинки, които се грижеха за дома. Освен тях тук постоянно имаше и шестима бойци Червени пръти, които пазеха стареца. Томас видя само двамата при портите, но знаеше, че поне още двама са наблизо и бдят над разходката им.

Минаха мълчаливо през подредените в кръг каменни костенурки, вдигнали глави към небето, от храстите се носеше упойващ мирис, от който на младия Нгъ му се зави свят.

Пътечката водеше към още две стълбички, едната се спускаше с извивка надолу към тенис корта, а другата се издигаше стръмно нагоре. Старецът се хвана за парапета и започна да се изкачва, като се поклащаше леко като моряк. Нгъ го последва задъхан.

— Не сме изморени, нали, Кин-мин?

— Не, татко — отговори Томас. Старото копеле го направи нарочно, да покаже колко е здрав и силен.

Стълбите бяха осемдесет и осем. Щастливо число, ако не си понапълнял и задъхан. Горе се издигаха две червено-златни пагоди, във всяка от тях имаше кръгла каменна маса, заобиколена с четири стола. Зад пагодите лежаха две дълги едноетажни сгради, боядисани в червено и с керемидени покриви, където баща му обичаше да играе на ма-джонг или карти до късно през нощта с приятели, или на тенис на маса с Томас, Саймън и Чарлз, когато бяха по-малки. Залите за игра се намираха от двете страни на поляна с размер на баскетболно игрище, където старецът практикуваше тай-чи всяка сутрин, навремето тук момчетата учеха кунг-фу. Беше място за игри и тренировки, оттук се откриваше и чудесен изглед. Това беше най-високата точка на имението, оголено място върху склона на хълма, което свършваше при оградата и беше любимото на Томас, докато майка им почина и баща им реши да я погребе в края на поляната до стълбите. Това не беше просто гроб, а истински мавзолей, който той построи в нейна памет — голям каменен купол, изписан със златни китайски йероглифи, поставен върху еднометрова основа. Сега гробницата засенчваше всичко наоколо и макар да не можеше да се види от къщата, Нгъ никога не забравяше, че майка му е погребана тук. На всичкото отгоре баща му реши също да бъде погребан тук, до нея, и дори го посочи в завещанието си. Томас знаеше, че ако зависеше от него, след смъртта му мястото щеше да бъде променено колкото е възможно по-скоро.

Старецът се насочи към дясната пагода и седна на един от столовете. Направи знак на сина си да седне на съседния. И двамата бяха с лице към пристанището и мълчаливо наблюдаваха корабите, джонките и фериботите, които пресичаха сините води и потока самолети, кацащи и излитащи на Кай Так.

— Държите под око летището — наруши накрая мълчанието старецът. Не го каза като въпрос.

— И пристанището — отговори Томас. — Снимаме всеки гуейло, който напуска. Щом разберем как изглежда, ще проверим снимките и ще знаем дали е напуснал, или е още тук. Ако е напуснал, няма място на този свят, където да може да се скрие.

Старецът кимна.

— Но ти мислиш, че още е тук?

— Да.

— Заради Софи ли?

— Каквото и да се е случило със Саймън, а ние всъщност не знаем истината, това е работа на професионалист. А професионалистите не убиват деца.