Стивън Ледър - Гладният призрак

— Кое?

— Папката с фючърсните сделки на Ли Линлин. Дадох ти я вчера.

— О, мамка му, извинявай. Забравих за нея. — Дуган не хареса израза, преминал по лицето на шефа му. Беше нещо като „аматьор“, „некомпетентен“ или „защо ли се занимавам с тоя“ Отвори чекмеджето на бюрото си и извади папката.

— Тъкмо щях да я преглеждам.

— Може би е по-добре да снимаш документите — каза Томкинс. — А после ще ги четеш за развлечение.

Патрик се чувстваше твърде изтощен, за да спори, и покорно тръгна с него по коридора към ксерокса. Томкинс остана със скръстени на гърдите ръце, докато Дуган копираше страниците, а после взе оригинала на папката.

— Добре ли си? — попита накрая той. — Изглеждаш сякаш ти има нещо.

— Нищо ми няма — отвърна Патрик. — Махмурлия съм.

Не искаше да му каже за Цвете, но и нямаше смисъл да лъже, отделът за икономически престъпления си беше като семейство и скоро всички щяха да научат истината.

— Освен това мисля, че скоро ще се наложи да сложа очила — добави мрачно той.

— Винаги съм казвал, че трябва да си прегледаш главата — съгласи се Томкинс и тръгна с изпънати крака по коридора.

Дуган наведе глава и се върна дълбоко замислен в кабинета си. Позвъни отново на Джил. Този път телефона вдигна една от филипинките, явно прислужницата. Тя повтори същото, каквото отговори и телохранителят по-рано. Джил я няма, но очакват да се върне. Патрик попита дали господин Нгь си е вкъщи.

— Кой господин Нгъ, сър?

— Как така кой? — учуди се Дуган. — Бащата на Саймън ли е дошъл?

— Не, сър, но брат му днес се върна от Америка.

— Томас?

— Да, сър, господин Томас Нгъ.

— Може ли да говоря с него?

— Не, сър, в момента не е тук.

Въпреки дългите години, прекарани в Хонконг, Патрик продължаваше да се ядосва на начина, по който азиатците успяваха да се държат учтиво и възпитано и в същото време да са толкова неуслужливи, че човек с удоволствие би им разбил главите в стената. Секретарките можеха да настояват да им кажеш името си буква по буква поне три пъти, да те накарат да им обясниш какво точно искаш, а после любезно да ти съобщят, че господинът, когото търсиш, го няма. Или пък по пет пъти на ден да повтарят, че в момента не е в офиса, но да не споменат, че е в чужбина и ще се върне след месец. Не че нарочно не искаха да услужат, просто страдаха от липса на въображение.

Дуган благодари на прислужничката и каза, че пак ще се обади.

Беше изненадан, че Томас Нгъ се е върнал в Хонконг. Това беше сигнал за тревога. Посещенията му бяха редки, при това планирани внимателно и доста напред. Според Джил той се страхуваше да лети със самолет и затова обикновено Саймън отиваше до Америка, за да се види с брат си. Беше твърде голямо съвпадение, че той се е върнал в града по същото време, когато някой от Китай е правел планове да убие Главата на дракона.

— Джил, къде си, по дяволите? — измърмори той под нос, загледан в телефона. Взе документите, преснимани от Томкинс, и се опита да чете, но погледът му само минаваше по напечатаните редове, а в главата му не влизаше нито дума от написаното. Умът му беше зает с мисли за Цвете, чудеше се кога щеше да я види отново. Или дали изобщо някога ще я види.

Директорката видя Хауълс на втората лента. Тя се приведе напред като ловец, забелязал рядка птица, и премига. Чен се изправи и отиде до видеото.

— Видяхте ли нещо? — попита той.

— Този — посочи тя спортно облечен гуейло с бели памучни панталони, сандали и червена риза, размахал пазарска чанта. Той попадна за миг право в обектива, а после се извърна рязко, за да огледа младата китайка. След това камерата се фокусира върху цяло семейство, тръгнало към пристана.

— Нека да върна записа — каза Чен. — Гледайте много внимателно. — Госпожица Куинлън стана, приближи се към телевизора и се взря внимателно.

— Това е той — каза тя, след като изгледа няколкото секунди от филма.

— Сигурна ли сте? — попита китаецът. — Нека го върна още веднъж. Не гледайте само лицето. Вижте как се движи, как се държи. Целият човек, не само лицето му.

След третото връщане госпожица Куинлън беше все така сигурна и Чен позволи лека усмивка да огрее лицето му. Директорката също му се усмихна и въздъхна облекчено. Все пак беше успяла да помогне с нещо, да намали поне малко вината си.

Отвън спря кола. Чен и госпожица Куинлън чуха да се отварят и затварят врати, а после стъпки по камъчетата пред входа. Беше Нгъ. Той влезе в кабинета, зърна триумфалното изражение на госпожица Куинлън и повдигна вежди: