Стивън Ледър - Гладният призрак

— Извинявай — кимна той. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не — отвърна Доналдсън. — Не, благодаря. Няма нужда.

Във въздуха се носеше сладникав мирис, който идеше от нещо като олтар в стената между двете врати — боядисана в кървавочервено дървена кутия, отворена отпред. Там димяха три дървени пръчици, а пред тях лежаха на пръв поглед небрежно хвърлени някакви загниващи плодове и букетче жълти цветя. Хауълс се отпусна на едно от креслата и изпъна дългите си крака.

Доналдсън седна на дивана, постави пътната си чанта на коленете, но реши, че ще му е неудобно, и я бутна настрани.

— Така… — провлече несигурно той, домакинът повдигна вежди.

Албумът беше към края си. Оставаше още една песен: „Повреда в мозъка“. Думите й отекнаха в главата му: „Вземаш скалпела, правиш промяна, подреждаш ме отново, за да стана здрав.“

„Съвсем точно“ — помисли си той. Само дето не скалпелът на хирурга е променил личността на Хауълс, а дълбоката хипноза и лекарствата. А в джоба му бяха цветните карти, които щяха да върнат към живот стария Хауълс. Хауълс психопатът. Хауълс убиецът.

— Така — повтори Доналдсън. Не знаеше как да започне. Грей му беше казал съвсем ясно: първо да провери доколко ефективно е било лечението, а после да извади картите. Но какво, по дяволите, да кажеше? „Това е човекът, когото искаме да убиеш? Да елиминираш? Да унищожиш на всяка цена?“

Момичетата се престрашиха и седнаха на пода от двете страни на Хауълс, гледаха нагоре към него като верни кученца. Изглеждаха миловидни. „Господи, а какви ли ще са момченцата?“ помисли англичанинът.

— Може ли да поговорим насаме? — попита той.

— Разбира се — отвърна домакинът и каза нещо на някакъв пеещ език на момичетата. Те го погледнаха, сякаш ги беше ударил, но той им се усмихна и каза още нещо. Те закимаха радостно, хванаха се за ръце и излязоха през една от вратите. Вероятно към спалнята, реши Доналдсън.

— Познавам ли те? — попита любезно Хауълс, почесваше брадата си небрежно и го разглеждаше със сдържано любопитство.

Доналдсън преглътна трудно:

— Мисля, че сме се виждали на няколко пъти в Лондон. Ти може и да не си спомняш. — Мирисът на горящите ароматни пръчици стана по-силен, изпълни въздуха и той имаше чувството, че ще се задуши.

— И казваш, че те изпраща Грей?

— Да — потвърди той и се изкашля шумно. — Помниш ли го?

— Разбира се.

— Имам да ти предам съобщение от него.

— И?

Доналдсън се обърка.

— Какво „и“?

— Какво е съобщението — търпеливо попита Хауълс.

— Той иска отново да работиш за него.

— Както преди ли?

Англичанинът кимна:

— Точно така.

Хауълс го изгледа тъжно. Смъкна се от креслото и облегна глава на възглавницата с поглед към тавана.

— Вече не върша такава работа.

— Каква работа?

— Знаеш какво имам предвид. Сега съм друг човек. Аз съм будист. — Помълча известно време със затворени очи. — Не мога. Това е част от живота ми, която предпочитам да забравя. Вече не мога да убивам. Дори съм станал вегетарианец.

Доналдсън посегна към чантата си и отвори ципа.

— Грей ме помоли да ти дам нещо, което според него ще промени решението ти.

— Нищо не може да го промени. Върни се и му кажи от мое име „не, благодаря“.

Доналдсън тършуваше нервно из чантата, намери двата затворени плика, които му беше дал Грей в Англия. По-тънкият беше най-отгоре и той го отвори. Вътре, както беше казал шефът, се намираха трите цветни картички, големи колкото подложки за бирени чаши. Едната светлозелена, другата синя с жълтеникав отблясък, а третата сребристобежова, но с променящ се оттенък. На гърба на всяка със син химикал беше изписана цифра: 1,2 и 3.

— Грей каза, че трябва да ти покажа тези неща — каза Доналдсън и се изправи. Застана пред него с картите в ръка като фокусник, приготвящ номер. С лека въздишка Хауълс вдигна ръка и взе картата с номер едно на гърба.

— И какво би трябвало да е това? — попита той, загледан в зелената карта. Обърна я и видя цифрата. Доналдсън облиза горната си устна и подаде карта номер две. Синкавата. Пенсионираният убиец се намръщи и се поизправи, по-скоро объркан, отколкото разтревожен. Сви рамене и протегна ръка да я върне.

— Има още една — каза Доналдсън и подаде последната.

Не знаеше какво очаква да се случи, макар да беше премислял тази сцена много пъти след излитането от „Хийтроу“. Може би лек епилептичен припадък, треперене на клепачите, загуба на съзнание, израз на току-що събуден от сън човек, може би объркани въпроси от рода на „къде съм“, „кой съм?“