Стивън Ледър - Гладният призрак

— Вкусно е, нали? — извика той с пълна уста, тя се усмихна и кимна.

„Още един болен от хепатит Б — помисли си Доналдсън. — Безгрижен като истински янки.“

Въздухът в колата започна да мирише на изгорели газове, но при тази горещина не му се искаше да вдигне стъклото на прозореца. Извади носна кърпа и покри устата и носа си. Като че ли нямаше особен ефект. Опита да задържи дъха си, но това го замая още повече.

Излязоха от района с магазините и отново се потопиха в тъмнина. Фаровете осветиха три пътни знака, на които бе обозначено, че хотелите са вляво, и колата спря. Шофьорът посочи през прозореца напред.

— „Оберой“ — каза той.

— Добре — надигна се Доналдсън. — Карай направо.

— Направо?

— Само напред — махна с ръка към предницата на колата. Погледна километража. Грей беше казал да продължи на около километър и половина след хотела. На километър и четиристотин метра стигнаха до кръстовище и той заповяда на шофьора да завие наляво. Човекът нещо се поразтревожи, но си спомни купчината валута, която беше сменил Доналдсън. Поредният откачен турист, вероятно попрекалил с алкохола в самолета.

Пътят скоро се стесни и на фаровете на колата от двете страни се виждаха ниви и пръснати високи дървета. Стана малко по-хладно и на няколко пъти му се стори, че долавя мириса на море. На около тридесетина метра вдясно от пътя се издигаше висок остър покрив, под който на светлината на звездите се очертаваше нещо като квадратна сграда.

Потупа шофьора по рамото.

— Спри тук — каза му той.

— Тук? — учуди се шофьорът, но разбра по лицето му, че отговорът е „да“, и натисна спирачката.

— Колко? — попита Доналдсън и внезапно си спомни, че не попита за цената, преди да наеме таксито. Очите на шофьора светнаха, той се беше сетил за същото. Шофьорът измърмори цифра с много нули в края, но англичанинът беше твърде изморен, за да се опитва да я пресметне в нормални пари. Бързо преброи шепа банкноти и ги хвърли на предната седалка.

— Много благодаря — каза той.

— Няма защо — отвърна шофьорът, кимаше на всяка дума. — Добър английски, а?

— Прекрасен — съгласи се Доналдсън, грабна чантата си и се измъкна от колата. Десният му крак беше изтръпнал.

Колата направи широк обратен завой и потегли назад по пътя и той остана сам в тъмнината, с изтръпнал крак. Въздъхна и закуцука към къщата.

Отблизо изглеждаше, че стряхата на покрива е осветена с топъл отблясък, макар върхът му да тъне в мрака. После разбра, че всъщност това е стена, на половината на човешки ръст, която заобикаля къщата. Светлината идеше отвътре. Откъм пътя нямаше врата и той зави вляво покрай стената. Отново не намери врата. Вървеше към морето, вълните шумно се разбиваха в брега. Стъпваше върху трева, но когато очите му свикнаха със светлината на звездите, успя да различи белезникава ивица, която трябва да беше плажът.

Спря и се заслуша. През шума на вълните се чуваше музика. „Пинк Флойд“. „Тъмната страна на луната“. Господи, това беше толкова отдавна!

Сви вдясно и намери вратата — две потъмнели от времето дъски под каменна арка. Вляво имаше метална камбанка, към чието езиче беше вързана дълга връв. Посегна към нея, но забеляза, че вратата не е затворена, през процеп от около десетина сантиметра се процеждаше светлина. Бутна леко вратата и процепът тихо се разшири. Сега чуваше по-ясно музиката. Вътре имаше втора стена, направена от същите груби камъни, нещо като вътрешна бариера, висока около метър и половина. Отгоре се издигаше каменен орел, кокошка или може би ангел. Или пък някаква комбинация от трите, не можеше да се види добре поради светлината, идеща отзад.

Доналдсън зави рязко вляво, измина около три метра, сви вдясно към малък двор, заобиколен със свежи зелени растения. В другия край на ограденото с каменни стени дворче имаше малък басейн, който се пълнеше с вода от устата на каменен лъв, вграден в стената. На повърхността плуваха лилии и нежно се полюшваха от вълните. Някъде приглушено крякаше жаба, сякаш се страхуваше да не привлече внимание. Басейнът се осветяваше от три лампи в стената и мекия блясък откъм големите френски прозорци, които водеха навътре към къщата. Доналдсън пристъпи напред, прескочи една кафява змия, която се извиваше към водата. Някъде над главата му изкрещя нощна птица, писъкът се усили постепенно, но изведнъж замлъкна внезапно като свистене на снаряд във военен филм. Дясната му ръка, стиснала здраво презрамката на чантата, впита в рамото му, беше мокра от пот. „От горещината е“ — каза си той, опитваше се да не обръща внимание на миризмата на страх от тялото си. Кучетата усещаха миризмата на страха, той ги караше да настръхват и да ръмжат. Всичко беше заради проклетата горещина. Нищо друго. „Господи, какво правя тук? — попита го писклив вътрешен глас като на уплашен ученик. — Хауълс е звяр!“ Той потисна тревогата си и тръгна напред към музиката на „Пинк Флойд“ и прозорците.