Стивън Ледър - Гладният призрак

Самолетът на „Гаруда“ изглеждаше нов и издържаното в синьо и сиво вътрешно обзавеждане блестеше от чистота. Но полетът сигурно беше от евтините, защото не предлагаше никакви екстри като филми или музика. Освен това вътре беше студено, ужасно студено. Но вместо да пусне отоплението, веднага след излитането от Хонконг усмихнатата стюардеса раздаде на пътниците одеяла. Сега краката му бяха замръзнали и той ругаеше Грей, че му е осигурил билети за икономичната класа. „Скръндза — помисли си той. — Сякаш няма да му одобрят разхода!“

Навън беше тъмно като в рог и докато самолетът се снижаваше, на острова почти не се виждаха светлини. Той хвърли последен поглед на брошурата на авиолиниите, в която пишеше, че Индонезия има сто шейсет и пет милиона население, пръснато по тринайсет хиляди шестстотин шестдесет и седем островчета. „По-голямата част от местните жители са на възраст под двадесет години — помисли си с удоволствие Доналдсън. — И половината от тях са момчета.“ Тристата етнически групи говореха на петстотин осемдесет и три различни езика, но той нямаше намерение да си губи времето с приказки. Въпреки студа в самолета, дланите му се изпотиха.

Не видя пистата, докато машината не подскочи силно във въздуха преди самото кацане. „Гаден Трети свят“ — помисли си кисело.

Самолетът спря на около стотина метра от сградата на терминала и Доналдсън с досада разбра, че заедно с около петдесетината останали пътници ще трябва да се придвижи пеша. Господи, колко горещо и влажно беше навън! Още преди да е слязъл по подвижната стълба, почувства потта по лицето си и се задъха. Въздухът беше изпълнен с цвъртене на щурци и други нощни насекоми, които предявяваха териториалните си права, отправяха предложения за брак или каквото там насекомите смятат за жизненоважно след спускането на нощта. Група китайски туристи от Хонконг изпревари Доналдсън, като минаха от двете му страни и се събраха отново отпреде му като рибен пасаж около риф. Тъпите азиатци говореха, без да спират.

По гърба му вече се стичаше пот и той усещаше ручейчетата по бедрата си под лекия костюм, с който беше облечен. Премести чантата си на другото рамо и трепна, когато тясната найлонова лента се впи в плътта под тънката тъкан.

Влезе в сградата и с благодарност вдъхна хладния въздух вътре, а кожата му моментално настръхна. Паспортната и митническа проверка мина бързо. Явно на острова обслужваха добре чуждестранните туристи. Доналдсън мярна две униформени млади момчета, за които с удоволствие би умрял. Или заплатил. Кожата им беше с цвят на полиран махагон, а красивите кафяви очи изглеждаха пълни със сълзи, макар че и двамата отвърнаха весело на усмивката му. „Не бързай, момче — каза си Доналдсън. — След като си свършиш работата в Джакарта, на връщане. Няколко дни напълно заслужено удоволствие за добре свършената работа.“ Господи, пак се беше възбудил.

Излезе от митницата и тръгна към чакалнята, заобиколен от облечени в отпуснати тениски и избелели джинси индонезийци, но те не бяха толкова привлекателни като униформените младежи, от които се откъсна с такава мъка.

— Такси? Такси? Искате ли такси? — повтаряха те в хор.

— Да, да — отвърна той, започваше да се поти отново. — Кой от вас говори най-добре английски?

Свали очилата си и ги избърса сигурно за десети път след излизането от летящия фризер.

— Аз говоря добре английски, сър — каза мъжът отляво, висок почти колкото него, но много по-слаб и с извити мустаци. Май и той се измъчваше от горещината, също като англичанина.

Мъжът изглеждаше доста умен и Доналдсън тръгна с него през отворените врати към редицата очукани коли. Вече си беше избрал шофьор и останалите се отдалечиха в търсене на нова плячка. Индонезиецът взе чантата му и го заведе до стара кола с неизвестна марка, която някога сигурно е била зелена, синя или черна. Беше паркирана на известно разстояние от сградата и нямаше осветление, за да може да определи със сигурност цвета. По пътя, докато следваше шофьора, Доналдсън на два пъти хлътна в дупки и изруга на глас.

— Сър? — Шофьорът отвори задната врата на колата и хвърли вътре чантата.

— Нищо — отвърна той и се вмъкна вътре. Беше тапицирано с някаква мъхеста материя, а от огледалото за обратно виждане висяха месингови звънчета.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Мамка му! — възкликна внезапно Доналдсън, нямаше местна валута. — Чакай тук. Трябва да сменя пари — изскочи от колата и забърза към сградата.