Стивън Ледър - Гладният призрак

Шофьорът не желаеше да изпусне клиента си и хукна след него.

— Няма проблем, в хотелите сменят валута — извика той зад него.

— Няма да ходим в хотел.

Думите му разтревожиха шофьора и той остана да чака неспокойно, докато Доналдсън сменяше шепа банкноти от по десет паунда. Смешните местни банкноти бяха с купища нули и той си помисли, че вероятно за нула време е станал милионер по тукашните стандарти.

Докато вървеше обратно към таксито, той обясни на шофьора къде иска да отиде. Да тръгне към хотел „Оберой“, но да продължи около километър по-нататък до кръстовището и да свие наляво. Хауълс живееше във вила, близо до морския бряг, на края на пътя.

— Искате в хотел „Оберой“ — кимна шофьорът и потегли.

— Не, идиот такъв — изсъска Доналдсън и повтори инструкциите си на усмихнатия шофьор.

Когато свърши, онзи се ухили още повече и каза:

— Няма проблеми.

— Дано — измърмори англичанинът.

Шофьорът продължи напред, като си тананикаше тихо. Беше горещо. Доналдсън го потупа по рамото.

— Пусни климатика — каза той.

Шофьорът се извърна с усмивка.

— Няма климатик. Съжалявам. Отвори прозорец.

— Страхотно! — възкликна мрачно Доналдсън и се отпусна на седалката. Спусна прозореца докрай и подложи лицето си на вятъра, който го блъсна като гореща вълна от сешоар, и той продължи да се поти.

Светлините на летището бързо останаха зад тях. Движеха се по двупосочен черен път и колата извиваше непрекъснато, за да избегне пешеходците. „Бог знае защо толкова хора са навън посред нощ“ — помисли си Доналдсън. Може би телевизията им не ставаше за нищо. Жени с ярки дрехи носеха чували на главите си, деца тичаха около родителите си, младежи вървяха прегърнати, хванали се за ръце. Тъмнината отвъд светлината от фаровете на колата изглеждаше непрогледна, но шофьорът като че ли имаше шесто чувство, което го караше да натиска клаксона и да извива, преди да е видял пешеходец. Покрай тях непрекъснато бръмчаха мотоциклети с наведени над кормилото млади мъже без каски, зад тях седяха момичета, косите им се развяваха на вятъра, а на очите им бяха избили сълзи.

Доналдсън притвори клепачи и опита да се отпусне, а когато погледна отново навън, колата беше върху съвсем пуст път. През отворения прозорец се виждаше обсипаното със звезди небе, но луна нямаше и полето от двете страни на пътя беше съвсем тъмно.

— Колко още? — попита той шофьора.

— Не много. Скоро — отвърна индонезиецът. Той посочи наляво от пътя. — Маймуни. Много маймуни.

Доналдсън се взря в тъмнината. Нищо. Присви очи. Пак нищо. Опита с широко отворени очи. Никакъв успех. Шофьорът гледаше очаквателно през рамо и чакаше някаква реакция.

— Супер — извика англичанинът. Шофьорът кимна с явно удоволствие.

След няколко минути посочи вдясно.

— Оризови полета.

Доналдсън погледна. Тъмно като в рог.

— Фантастично.

Шофьорът сви наляво и пътят се стесни, но като че ли отново си беше двупосочен с места за пресичане на всеки петстотин метра. Индонезиецът посочи вляво и каза:

— Много стар храм. Много известен.

Клиентът му дори не си направи труда да погледне.

— Великолепно — каза той и се облегна назад със затворени очи. Може би другият щеше да млъкне, ако помислеше, че е заспал.

Тактиката му не донесе никакъв успех. Шофьорът продължи да сочи забележителностите покрай пътя и Доналдсън отговаряше със „супер“, „фантастично“ и „великолепно“.

Минаха покрай редица магазини, които се точеха на километри, и въпреки късния час всички бяха отворени — смесица от евтини и приятни ресторантчета, бутици с тениски и памучни дрехи, магазинчета без витрини, претъпкани с аудиокасети. „Сигурно са пиратски — помисли си англичанинът. — Евтини записи, продавани за една десета от официалната цена.“ Изглежда единствените клиенти бяха туристите — руси жени с дебели бедра и отпуснати бюстове без сутиени, мъже с дълги коси и изгоряла кожа, облечени в широки тениски, шорти и сандали. Никъде не видя магазин за храна или ежедневни стоки като сапуни, прах за пране или зеленчуци. Явно това беше нещо като азиатски моден пазар.

— Искаш да спра тук? — попита шофьорът.

Доналдсън поклати глава:

— Наближаваме ли?

— Скоро — отвърна индонезиецът и натисна клаксона, за да спре един жълт джип, който се опитваше да се включи в движението откъм тъмния страничен път.

Колата забави ход и се подреди зад колоната ландроувъри, джипове и велосипеди, които май не бързаха за никъде. „Сигурно е от горещината“ — помисли Доналдсън и отново избърса стъклата на очилата си. Някакъв слаб, леко плешив мъж си купи от уличен продавач купичка с местна храна и се облегна на спрялата кола, за да се нахрани, приятелката му, жена с доста широки бедра и коса с цвят на царевица, сплетена на множество плитки, го зяпаше глупаво.