Стивън Ледър - Гладният призрак

За голямо негово съжаление, Хауълс не направи нищо подобно. Той само се намръщи по-силно, огледа отново трите картички, обърна ги наопаки и му ги върна.

— И какво би трябвало да означава това? Някаква парола ли?

Сега Доналдсън се обърка. Какво не беше наред? Той провери картичките, увери се, че ги е подал в правилна последователност, и ги прибра обратно в плика.

— Чувстваш ли се някак различен?

Хауълс изсъска като котка.

Англичанинът поклати глава, опитваше се напразно да се отърве от мириса на ароматичните пръчици. Задържа втория, по-тежък плик в ръце и се зачуди дали има смисъл да му го дава. Експериментът очевидно се беше провалил. Какъвто и да беше преди Хауълс, сега инстинктът му на убиец бе равен на този на домашен заек. Пусна запечатания плик в скута на седналия мъж и недоволно се върна да седне на мястото си.

— Какво е това? — попита Хауълс.

— Писмо. От Грей. Моите заповеди бяха да ти покажа картичките и да ти предам плика.

— Задачата е изпълнена — кимна домакинът и отвори плика.

— Да, вероятно е така — отвърна намръщено англичанинът. Наблюдаваше внимателно как изважда листовете и пачка пари. Хауълс зачете мълчаливо. Веднъж повдигна вежди и отново изсумтя.

— Май е по-добре да си тръгвам — каза Доналдсън. — Мога ли да повикам такси оттук?

Хауълс поклати глава, без да откъсва очи от писмото.

— Няма телефон — каза той. — Почакай да свърша и ще те закарам в града.

Доналдсън се облегна в креслото, нервно навиваше и развиваше дръжката на пътната си чанта. Накрая Хауълс свърши. Сгъна листовете и ги прибра в плика заедно с парите, остави го върху масата до недовършената вечеря.

— Много интересно — каза той. — И Грей очаква да му свърша тази работа, така ли? — стана и разтърси ръце встрани, сякаш да раздвижи кръвта в тях. — Това грубо копеле не се е променило, а?

Доналдсън се усмихна притеснено.

— Не, но мисля, че очакваше това от теб. — Стана и преметна чантата през рамо. — Имаш ли кола?

— Джип. Отзад е.

— Много мило от твоя страна.

Убиецът се усмихна и пристъпи напред. Дясната му ръка се изви настрани, после се сгъна с изпънати назад пръсти, за да удари първо с дланта. Разби хрущяла на носа на Доналдсън, парчетата от костта се забиха право в мозъка. Краката му се подгънаха и той падна на пода. По брадичката му течеше кръв. „Хубаво, чисто убийство“ — помисли си Хауълс за движението, което беше упражнявал хиляди пъти, но до днес не бе използвал. Почувства сгряващо удовлетворение от лекотата, с която го извърши, от усещането за счупването на носа, скоростта на удара и факта, че жертвата не успя да реагира или да издаде някакъв звук. Погледна надолу към трупа и топлинката се превърна в друго, почти сексуално усещане, тръпка, която премина по гръбнака и го накара да затаи дъх. Като оргазъм. Само че по-хубаво. Хауълс искаше да има повече време, за да си поиграе, да продължи усещането. Но момичетата бяха в спалнята, а той не искаше да ги тревожи. Тръпката на удоволствие премина и както винаги му остави чувство на загуба, някакъв сърбеж, който му се искаше да успокои. Отвори сандъка, вдигна трупа и го пусна вътре. По-късно, след като момичетата заспяха, щеше да го зарови. Но сега чувстваше глад. Искаше пържола. Дебела и недопечена. Беше чакал толкова дълго…

Хауълс тръгна към летището, движението беше по-спокойно, отколкото по времето, когато пристигна Доналдсън. Тъкмо се зазоряваше и джипът беше единствената кола на пътя. Нищо чудно за 4:30 часа сутринта, два часа преди полета му за Хонконг. Оризовите ниви бяха пусти, покрити с мрежа от връвчици, които да ги пазят от птиците. На всеки стотина метра се издигаха дървени платформи с покриви от тръстика, където селяните се криеха от слънцето. Връвчиците се точеха от платформа до платформа, за да могат да бъдат подръпвани от сянката, но в този ранен утринен час не се забелязваха резки движения, а само леките вълни на вятъра, който поклащаше тенекиените кутийки, закачени по краищата на дървените платформи и над полето се разнасяше страшен вой — още един начин да се прогонват птиците.

Бяха изминали три дни, откакто уби Доналдсън, вече грижливо закопан на метър под тревата в двора, близо до басейна. Хауълс изпрати двете момичета обратно в селото им и обеща, че ще се върне след няколко дни. И беше сигурен, че ще е така. Радваше се, че отново работи, изпълнява заповеди, може да използва инициативата и уменията си. Чувстваше се свободен. Прокара ръка по лицето си и усети удоволствие от гладко избръснатата кожа, преди да тръгне бе махнал брадата и мустаците. Косата му все още беше по-дълга, отколкото му харесваше, но щом стигнеше в Хонконг, щеше да се отърве и от нея.