Стивън Ледър - Гладният призрак

През Хонконг беше минавал на два пъти, но никога не бе работил там. Беше се отбил през няколко бара и магазинчета, от едно от тях си купи фотоапарат „Пентакс“, но какво беше станало с него, изобщо не можа да си спомни. Всъщност нямаше значение. Хауълс започна да си подсвирква тихо със заслужено задоволство на лицето.

В задния му джоб се намираше писмото от Грей, което Доналдсън така доверчиво му беше донесъл. В плика имаше две снимки на мъж на име Саймън Нгъ, три гъсто изписани на машина листа с информация за него и десет хиляди американски долара в едри банкноти. Всъщност вече бяха малко по-малко, защото от тях си купи билет до Хонконг. Само в едната посока.

Докато си подсвиркваше, Хауълс започна да се усмихва, а накрая се ухили широко. Разсмя се на глас с неприятен накъсан смях.

В осем часа сутринта шлепът отново пусна котвата си върху главата на Патрик Дуган. Или поне така прозвуча. Дрънкането на металните вериги по дървения борд продължи около двадесет секунди и замлъкна напълно. Господ знае какво правеха ония идиоти, но шумът се повтаряше всяка сутрин. А последното, което чуваше нощем, преди да заспи, беше местене на мебели, стъпки или течаща вода от душ. При това понякога до три-четири часа сутринта. Но котвата винаги се хвърляше в осем. Точно като по часовник. Дуган изстена и скри глава под възглавницата. По-скоро усети, отколкото чу затварянето на вратите на асансьора няколко етажа под него и разбра, че няма да може да заспи отново.

Блокът, в който живееше, беше на двадесет и осем етажа с по осем апартамента на етаж. Ако в едно жилище живееха средно по един и половина работещи, а всъщност в повечето бяха по двама или трима, значи поне 336 души тръгваха сутрин за работа. И тъй като всички излизаха между 7:30 и 9:30 часа, на всеки двадесет секунди се отваряха и затваряха вратите на асансьорите. Нямаше начин да заспи отново при този шум и слънчевите лъчи, които проникваха през прозореца на спалнята му.

— Мамка му! — прошепна злобно той. Реши да направи усилие и да не обръща внимание на шума от асансьора, но колкото повече се мъчеше, толкова повече го дразнеха вибрациите, които усещаше през възглавницата. Хвърли я настрани и зарови глава в матрака. Не ставаше. Легна по гръб — никакъв успех. — Мамка му — повтори на глас. Трябваше да стане, грабна пешкира и го уви около кръста си. Кърпата беше плътна, на сини и бели райета, открадната от хотел „Шангрила“ в Банкок. Намота я набързо около наедряващата си талия. Така и не си беше купил пердета за тази кутия за обувки — апартамента, и затова по краткия път до банята можеше да бъде наблюдаван от обитателите на поне дузина други жилища. Но свикна бързо с липсата на уединение, това беше нещо като шумовете, които го дразнеха в момента.

Когато се настани в този апартамент, горният още беше свободен и сутрешното събуждане беше истинска приказка. Шест месеца след това обаче спокойствието и тишината изчезнаха напълно. Новите обитатели започнаха ремонт, който продължи не по-малко от дванадесет седмици, чукането и воят на бормашини започваха призори и продължаваха до късно вечерта. Само господ знаеше какво толкова правеха, най-големите апартаменти в блока бяха само от три стаи, доста обширни по хонконгски стандарти, но миниатюрни според английските.

Накрая строителните работи приключиха. Благодат. Но точно тогава сутрин точно в осем започна да акостира шлепът, а на горния етаж всяка нощ разместваха мебели. Освен това някой започна да се прибира по малките часове, като се разхождаше с токчета из апартамента и прекарваше половин час под душа. Може би беше попаднал на проститутка с братя дърводелци. Известно време си мислеше, че може би в апартамента работят наркодилъри, и претегляше идеята да се качи, да им покаже картата си и да поиска да огледа, но после се отказа. Нямаше доказателства, пък и не се усещаше миризма на оцет. Веднъж, преди няколко месеца, скърцането и влаченето от местенето на мебели продължи безкрайно. Накрая не издържа, качи се и позвъни. Вратата отвори красива китайка по пуловер и джинси. Зад нея стояха двама млади мъже, хванали малка масичка.

— Моля ви, много е късно — каза той на най-възпитания си кантонски диалект, а не на уличния жаргон на триадите, който използваше по време на работа. — Опитвам се да спя. Какво правите, та вдигате толкова шум нощем?

— Сега свършваме — отговори тя на нескопосан английски, усмихна се и затвори вратата.

Спряха. Но на следващата нощ беше същото. Дуган сериозно се замисли за преместване. Не би било трудно да си намери друг апартамент в Тай Ку Шин. Имаше ги хиляди, а постоянният поток емигранти за Канада и Австралия освобождаваше нови всеки ден. Но той все още не беше изплатил деветдесет процента от цената на жилището и месечните вноски поглъщаха всеки цент, който успяваше да завърти в банката. Нямаше начин да успее да събере таксата за прехвърляне, сумата за държавни данъци и хонорара на агента по недвижими имоти, за да се премести на друго място. Пък и шансът да попадне в същото положение никак не беше малък. Намираше се в Хонконг и това обясняваше всичко. Шест милиона души, наблъскани на няколко квадратни километра. Все пак човек би трябвало да очаква, че ще е малко шумно.