Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

В гробница.

— Може би убиецът си е представял това място като камера на смъртта… — продумах, ала Майло не ми отговори.

Огледах се и наострих уши. Попитах приятеля си къде са страничните пътища, през които може да се проникне в резервата. Той посочи с пръст зад себе си:

— Гората свършва на около триста метра оттук, макар да не виждаш нищо. Отвъд се простира обширно поле, следват шосета, някои от които имат връзка с магистралите, но повечето не водят наникъде. Вчера цял ден кръстосвах из местността — с кола или пеш — но не се натъкнах на нищо.

Втренчих се към мястото, което ми бе посочил, но изобщо не личеше, че само на триста метра има просека.

— Какво направиха с трупа? — попитах.

— Погребаха момичето в Израел. Родители придружиха ковчега с останките до Израел, където останаха около две седмици, сетне се върнаха в Щатите.

— Еврейските погребални ритуали продължават една седмица.

Майло учудено повдигна вежди.

Почувствах се длъжен да поясня:

— Навремето съм работил в отделението за болни от рак.

Приятелят ми закрачи напред-назад; изглеждаше като гигант сред клаустрофобичното пространство, напомнящо на подземна гробница.

— Какво изолирано място! — възкликнах. — Намира се само на километър и половина от паркинга, но е напълно усамотено. Навярно убиецът отлично е познавал местността.

— Бедата е там, че това не стеснява кръга на заподозрените. Всеки има достъп до резервата, тук обикновено гъмжи от туристи.

— Жалко, че ги е нямало точно в деня на убийството… Всъщност може би греша.

Майло престана да се разхожда и смаяно ме изгледа:

— Какво искаш да кажеш?

— Забравяш информационното затъмнение. След като никой не е научил за престъплението, не можеш да очакваш появяването на евентуални свидетели.

Той се замисли, сетне отсече:

— На всяка цена трябва да разговарям с родителите, макар че навярно е твърде късно.

— Може би ще ги склониш да направят компромис — да съобщят за убийството, без да споменават името на Айрит. По всяка вероятност ще се окажеш прав — разгласяването на престъплението едва ли ще има ефект след цели три месеца.

Майло ритна ствола на едно дърво, измърмори нещо под носа си, отново закрачи из полянката, като се оглеждаше, накрая попита:

— Видя ли нещо, което да ти направи впечатление?

Поклатих глава и се върнахме на същата пътека, която ни отведе обратно до паркинга. Смугъл мъж с униформа с цвят каки и с миньорски шлем косеше с машина тревната ивица. Обърна машината и я подкара към другия край на полянката. Козирката на шлема засенчваше лицето му.

— Май само си загубихме времето — отбеляза Майло, докато изкарваше колата на заден ход.

— Не се знае.

— Имаш ли време да се запознаеш с материалите по разследването?

В съзнанието ми изплува лицето на Айрит Кармели.

— Разполагам с неограничено време — отвърнах замислено.

Беше сигурен, че не са му обърнали внимание. Изчака двайсетина минути след потеглянето на колата, слезе от косачката, завърза последния чувал, пълен с листа и смет, качи се на машината и бавно я подкара към изхода на резервата. Спря недалеч от жълтеникавата врата и избута косачката встрани от пътя. От управата на парка така и не бяха забелязали липсата й. Лоша дисциплина. Много лоша. Момичето бе умряло в резултат на небрежността на служителите.

Косачката бе допълнила образа на човека, за когото се представяше. Както обикновено номерът с униформата се беше задействал безотказно: никой не те забелязва, когато носиш униформа и се занимаваш с физически труд.

Колата му, сива тойота „Корола“ с фалшиви регистрационни номера, беше паркирана недалеч от входа на парка. Под седалката на шофьора бе скрита кутия с деветмилиметров полуавтоматичен пистолет.

Непознатият беше мършав и се движеше бързо. Щом наближи колата, изключи с дистанционното алармената система, огледа се с безразличие, сякаш не се интересуваше дали са го забелязали, сетне се качи и бързо потегли. Когато излезе на Сънсет, зави на изток.

Следваше посоката, в която се бяха отправили двамата посетители на резервата. Нито детективът, нито психоаналитикът бяха обърнали внимание на човека с косачката. Полицаят беше истински великан с големи ръце и крака и с приведени рамене. Стъпваше бавно и тежко като затлъстял бик. Дори отпуснатото му, набръчкано лице напомняше муцуна на бик… не, на носорог.

На печален носорог. Още не бе започнал разследването, а вече изглеждаше обезкуражен. Нима е възможно такъв песимист да бъде добро ченге? Или защо пък не? Този човек беше професионалист и навярно знаеше колко минимален е шансът да се добере до истината.