Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

— Следователно от теб се очаква да се справиш бързо, без излишен шум — промълвих. — Шибана история, нали?

— Адски шибана, Алекс. Случаят е безнадежден. Подозирам, че са ми устроили капан, за да се проваля с гръм и трясък. Лейтенантът непрекъснато се хилеше… — Той забарабани с пръсти по кутията с досиета.

Взех втората папка, която съдържаше стенограмите от разпитите на членове на семейството на жертвата и на учителите. Изпълнени бяха с полицейски жаргон и с много човешка мъка, но не помагаха за разкриване на мистерията.

— Е, какво ще кажеш? — прекъсна размишленията ми Майло.

— Убиецът е човек, който методично планира действията си, после се промъква незабелязано до жертвата си. Вероятно си пада по излетите и живота на открито. Надарен е с физическа сила, допускам, че проявява склонност към сексуален тормоз над деца и към воайорство. Обича рискованите ситуации. Проявява завидно търпение, изчаква най-подходящия момент да нападне жертвата си. Може би педантичен дори в личните си навици. Не е изнасилил момичето, значи изпитва „тръпка“ от самото преследване. Допада му да дебне и да залови плячката си. Да предположим, че наистина е набелязал Айрит. Какво го е накарало да избере точно нея измежду другите деца?

— Уместен въпрос.

— Възможно ли е убийството да е свързано с професията на бащата?

— Той твърди, че смъртта на дъщеря му няма нищо общо с дипломатическата му кариера. Аз пък съм сигурен, че ако убийството беше политическо, израелците сами щяха да го разследват.

— Може би като дъщеря на дипломат е имала достъп до поверителна информация. А умствената й изостаналост е подпомогнала убиеца.

— Горобик каза, че задал същия въпрос на бащата, който му отговорил, че Айрит не е била набелязана, а е станала случайна жертва, че Лос Анджелис гъмжи от убийци психари и че никой не е в безопасност в тази преизподня.

— И тъй като е бил важна клечка, никой не си е направил труда да го опровергае.

— Най-лошото е, че Горобик и Рамос подкрепяли мнението му. Според тях момичето наистина е било убито случайно — някакъв извратен тип го е издебнал, отнел е живота му и после е почистил местопрестъплението. Както ти отбеляза преди малко, за него това е била само шибана игра. Господи, винаги съм потресен, когато жертвата е дете!

Той стана, заразхожда се из кухнята, отвори хладилника, надникна вътре, затвори го и застана до прозореца.

— Успя ли да разговаряш с родителите? — попитах.

— Днес позвъних в посолството, за да си уредя среща с тях.

— Изминали са цели три месеца, а от полицията не са открили нищо — измърморих. — Навярно скръбта на тези хора е прераснала в гняв. Нищо чудно да откажат да ти съдействат.

— Имаш право. По-късно ще си поблъскам главата над този проблем. Предлагам да отидем на местопрестъплението — дърветата са лишени от чувства и няма да ни създават проблеми.

Пътуването до резервата ни отне трийсетина минути. Завихме вдясно от Сънсет и преминахме през кръстовището на Брентууд и Пасифик Палисейдс. Липсваха крайпътни табели, насочващи към парка.

След като минахме по тясна уличка, от двете страни на която се издигаха неголеми къщи, се озовахме в засенчен от храсти черен път, който все повече се стесняваше.

Стоманената, боядисана в мръсножълто врата беше затворена с резе, но не бе заключена. Първата табела, която се изпречи пред погледа ни, беше оранжева и на нея бе написано работното време на резервата. До отварянето оставаше още час. Слязох от колата, освободих резето, отново седнах до Майло и продължихме по тясно асфалтово шосе, обградено от шубраци. Храстите бяха заменени от елхи, кедри, кипариси и чинари. Дърветата бяха засадени толкова нагъсто, че образуваха тъмнозелени, почти черни стени, върху които не се открояваха отделни клони. Всеки можеше да се скрие зад тези непристъпни стени.

Пътят ни изведе на елипсовидна поляна. Паркингът беше разчертан с избледнели бели линии и Майло спря колата на обозначеното място, макар да нямаше други автомобили. Прекосихме полянката и се приближихме до двете поставени една върху друга табели, бележещи началото на пътека, която навлизаше между дърветата. Тръгнахме по терасирана пътека, която плавно се спускаше надолу. Нагъсто засадените дървета хвърляха тъмни сенки, които почти скриваха пътечката. Вървяхме бързо и мълчаливо. Опитвах се мислено да възпроизведа случилото се, а по изражението на Майло отгатнах, че и той прави същото. Най-накрая спряхме на полянка, която не се отличаваше с нищо особено. Всъщност дори не беше полянка, а малко пространство между гигантски борове със сивкави, набраздени стволове, напомнящи колони на древногръцки храм. Имах усещането, че се намирам в помещение на открито.