Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

Когато му отворих, Майло стоеше на прага, гушнал огромна кутия с досиета. Носеше тюркоазно поло, опънато върху шкембенцето му, изпомачкани кафяви джинси и овехтели бежови ботуши. Беше едър мъжага, висок над метър и осемдесет и от години поддържаше едно и също тегло — сто и двайсет килограма, натрупани главно около кръста му. Подстриган бе в типичния за него стил, макар използването на думата „стил“ за прическата на Майло да бе равностойно на престъпление: косата му бе ниско подстригана отстрани и отзад, а отгоре се развяваше рошав перчем. Белите нишки вече надделяваха в битката с черните, а бакенбардите му бяха изцяло побелели. Майло е с девет месеца по-голям от мен и когато го погледна, си казвам: „Брей, как лети времето!“.

Той постави кутията върху кухненската маса. Лицето му, надупчено от едра шарка, бе тебеширено бяло, а зеленикавите му очи бяха помътнели. Явно бе прекарал няколко безсънни нощи. Майло хвърли настървен поглед към хладилника и намръщено попита:

— Е, писмена молба ли искаш?

— Какво да бъде — храна или пиячка?

— От шест сутринта си блъскам главата над този случай.

— Значи се нуждаеш от двете.

— Както кажеш, докторе. — Протегна се и се стовари на стола, който изскърца под него.

Приготвих му сандвич със студено печено говеждо и му го поднесох заедно с кутия прясно мляко. Той набързо омете всичко и доволно въздъхна. Сетне извади от кутията превързаните с ластици досиета.

— Жертвата е момиче на име Айрит Кармели. Петнайсетгодишна, с леко забавено умствено развитие. Преди тринайсет седмици някой я е похитил и я е убил по време на училищна екскурзия в Санта Моника Маунтийнс — обществен природен резерват. Екскурзията се организира всяка година с цел да се внесе малко красота в монотонния живот на децата.

— Всичките ли възпитаници са със забавено умствено развитие?

— Да, всички имат някакъв здравословен проблем. Това е специално училище. — Той прокара длани по лицето си, сякаш се миеше без вода, сетне продължи: — Децата слезли от автобуса и навлезли на около километър в парка. Местността е обрасла с гъсти гори, но има отлично маркирани пътеки за начинаещите туристи. Децата се разхождали около час, закусили и после ги качили на автобусите. Проверили учениците и установили, че Айрит я няма. След като не я намерили, позвънили в полицейския участък в Уест Сайд, откъдето изпратили две патрулни коли, но и те нищо не открили и се обърнали за помощ към специалния отряд К-9. След половин час хората с обучените кучета пристигнали в резервата и след още трийсет минути животните надушили трупа. Тялото на мъртвата Айрит се намирало на около два километра от входа на парка, в боровата горичка. Липсвали каквито и да било следи от физическо насилие, кръвоизливи и отоци, нямало дори капчица кръв. Ако не била странната поза на жертвата, щели да предположат, че Айрит е получила инфаркт или нещо подобно.

— Каква е била позата — сексуална ли?

— Не, след секунди ще ти покажа фотографиите. Съдебният лекар установил увреждания на подезичната и гръдната кост, както и на фаринксовите мускули. Момичето не е било изнасилено.

— Била е удушена — промърморих. — Но как не се забелязват външни белези?

— Лекарят ми обясни, че подобен ефект се получава, когато натискът е разпределен върху по-голяма площ, чрез използване на „примка“ от навита на руло хавлиена кърпа или прегънат лакът. Наричало се „нежно“ удушаване.

Лицето му се изкриви в гримаса, после той взе най-горната папка и я разгъна, за да ми покаже снимките. На някои се виждаше гората, на останалите бе заснета девойката. Беше слабичка и русокоса, носеше бяла тениска с дантели около деколтето и на ръкавите, джинси, бели къси чорапи и розови обувки от изкуствена кожа. Ръцете и краката й бяха тънки като вейки, лактите й стърчаха, сякаш се бяха уголемили при внезапното й израстване. Никога не бих предположил, че е петнайсетгодишна, давах й най-много дванайсет. Лежеше по гръб върху кафеникавата горска пръст, с прибрани ръце и крака. Невъзможно бе да е паднала — някой нарочно я беше оставил така.

Разгледах снимките, на които лицето й бе фотографирано в едър план. Очите й бяха затворени, а устните — сякаш извити в усмивка. Дългата й къдрава коса бе разстлана по земята.

Убиецът беше действал хладнокръвно и бе отделил доста време за някаква своя, ужасяваща игра.

Направи ми впечатление, че ръцете на жертвата са обърнати с дланите нагоре, а пръстите са леко свити, сякаш мъртвото момиче питаше „Защо?“. Върху бледото й лице се открояваха сивкави петна, като че нанесени от четката на художник — това бе светлината, процеждаща се през листата на дърветата.