Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

— За пръв път го правя — промърмори Хелена. Гласът й беше мелодичен, но някак авторитетен, нетърпящ възражения — задължителен атрибут за сестра от спешно отделение.

— Дори след развода отказах да разговарям с психотерапевт — добави. — Всъщност не знам защо съм тук…

— Може би искате да разберете каква е причината за нещастието — меко я прекъснах.

— Дявол знае… Известни ли са ви… обстоятелствата около смъртта на брат ми?

Кимнах.

— Поведението му с нищо не подсказваше намеренията му. Нолан беше…

Тя избухна в ридания.

Сетне ми разказа всичко от игла до конец.

— Нолан беше умен… нещо повече, надарен бе с изключителна интелигентност. И през ум не ми минаваше, че ще стане полицай. Не искам да обиждам никого, но общото мнение е, че ченгетата не са от най-умните, нали?

Оставих думите й без коментар и вместо това казах:

— Значи Нолан е бил интелектуалец. Имаше ли висше образование?

— Следваше психология в „Нортридж“, но след втората година напусна. Той… той… ами това му беше слабостта — не изкарваше нещата докрай. Може би напускането на университета бе своеобразен бунт срещу родителите ни. Или пък просто му е писнало, бог знае каква е била причината. Никой не подозираше, че ще постъпи в полицията. Единственото обяснение според мен е, че политическите му възгледи са станали консервативни и е решил да служи на закона. Ала работата е там, че винаги си е падал по… долнопробното.

— Не ви разбирам.

— Харесваше гадориите, грозното в хората и в отношенията помежду им. Като малък гледаше най-отвратителните филми на ужаса. В последния клас на гимназията си пусна дълга коса и си проби пет дупки на ушите. Родителите ми бяха убедени, че е последовател на сатанизма.

— А беше ли?

— Нямам представа. Обаче знаете какви са родителите.

— Навярно са му вдигали скандали.

— Не, не беше в стила им. Оставяха го да си прави каквото пожелае, очаквайки лошият период да премине.

— Били са толерантни.

— По-скоро нерешителни. Нолан винаги ги е въртял на малкия си пръст… — Тя замълча, без да довърши изречението.

— Къде сте прекарали детството си?

— В Уудланд Хилс. Баща ми беше инженер, почина преди пет години. Мама също е покойница, получи удар след смъртта на татко. Започвам да си мисля, че е имала късмет, защото нямаше да преживее онова, което стори Нолан. — Тя сви юмруци.

— Имате ли други близки роднини?

— Не. Нолан беше ерген, а аз съм разведена и нямам деца.

— И сега сама понасяте всичко това… — промърморих.

— Имате право. Докъде бях стигнала? О, до онази история със сатанизма. Увлечението на Нолан беше краткотрайно, скоро той си възвърна интересите на нормален юноша: училището, спортът, момичетата и колата му.

— Продължаваше ли да се вълнува от отвратителното и грозното?

— Мисля, че не… всъщност не знам защо го споделих с вас… Питам се защо го е направил на публично място, пред очите на толкова много хора. Сякаш е искал да каже на целия свят да върви на майната си.

— Може би именно това е било посланието му.

— Струва ми се толкова театрално… — продължи тя, сякаш не ме бе чула. — Нолан беше от хората, чието появяване непременно ще забележиш. Като малък жадуваше да бъде център на внимание. Ала имаше моменти, когато странеше от всички, затваряше се в себе си. А по-късно… по-късно… истината е там, че с течение на времето все повече се отчуждавахме. А сега…

Сълзите й рукнаха, но тя успя да се овладее.

— Изпадал е в депресия, така ли? — подканих я аз.

— Това е семейна черта. — Хелена потърка коленете си и се загледа в някаква точка зад гърба ми. — Преди години татко се подложи на шокова терапия заради депресията си. Тогава не ни казаха истината, едва след смъртта му мама ни обясни какво се е случило. Всеки път, когато татко се върнеше у дома, изглеждаше уморен до смърт, а паметта му изневеряваше. Сигурна съм, че тъкмо лечението с шокова терапия увреди мозъка му.

— Какви бяха взаимоотношенията му с Нолан? Караха ли се?

— Татко не се караше с никого. Беше благ, изглеждаше уравновесен.

— Как реагира Нолан, когато баща ви умря?

— Плака на погребението. Двамата се постарахме да утешим мама, после той отново се затвори в себе си. — Тя прехапа долната си устна, сетне продължи: — Не исках да устройвам пищно погребение на Нолан, с почести и прочее… Колегите му от участъка веднага се съгласиха, сякаш искаха час по-скоро да си измият ръцете и да забравят случилото се. Кремирах останките му. Наскоро научих, че ми е завещал всичко, което е притежавал. Наследница съм и на имуществото на родителите ми. От цялото семейство само аз останах жива…