Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

Мъката й беше толкова неподправена, сякаш искрено съжаляваше, че не е била достатъчно близка с брат си.

— С какво се е занимавал Нолан, след като е напуснал университета?

— С какво ли не, смени доста работни места. Известно време загубихме връзка, после се обади и съобщи, че е завършил полицейската академия. Не го бях виждала от погребението на мама, от година и половина. Обясни ми, че академията била „пълен въздух“, че бил сред отличниците на випуска. Каза, че държал да ме уведоми за новото си поприще, за да не припадна като го видя в патрулна полицейска кола.

— Веднага ли е бил назначен в холивудската полиция?

— Започнал е кариерата си в Лос Анджелис. Обаждаше се да ме предупреди да не се изненадам, ако случайно го видя да кара някоя жертва в спешното отделение на „Сидърс“.

„Ако случайно го видя.“ Онова, което Хелена описваше, не приличаше на семейни отношения, а на инцидентни срещи между хора, които едва се познават.

— Какво ще кажете за отношението му към жените?

— Докато учеше в гимназията, излизаше с различни момичета, после почти не сме се виждали… — Тя стана и нервно закрачи напред-назад, като продължи да говори: — Всичко в живота на Нолан ставаше много лесно, сякаш за него не съществуваха никакви пречки. Може би и сега е избрал най-лесния начин. Може би тъкмо това е проблемът — не е бил подготвен за момента, когато ще престане да му върви. Нолан винаги е искал да бъде забелязван, какво го е привлякло в професия, изискваща безропотно подчинение? — Тя престана да се разхожда, впери поглед някъде в пространството и после отново седна. — Може би сега се чувствам гузна, задето не съм била достатъчно близо до него през цялото това време. Ала винаги съм имала усещането, че ме държи на разстояние. — Отново избухна в ридания, раменете й се разтърсваха. Когато се поуспокои, добави: — Нолан все казваше, че не му трябват пари, нищо не му трябвало. Дали пък отдавна не е замислял да… да го направи?

Преди да успея да й отговоря, тя скочи на крака и решително каза:

— Ще се разсърдите ли, ако веднага си тръгна?

Кафявият й мустанг беше паркиран встрани от тясното шосе, което се вие като серпентина по хълма недалеч от Бевърли Глен. Въпреки че все още нямаше пладне, бе доста горещо, а тръпчивото ухание на бор, долитащо от близката клисура, действаше освежаващо.

— Благодаря ви — промърмори Хелена, докато отключваше колата.

— Желаете ли да се запишете за ново посещение? — предпазливо попитах аз.

Тя седна зад волана и свали стъклото. Колата беше безупречно чиста, две бели престилки висяха закачени над задната врата.

— Удобно ли е да ви се обадя допълнително? Трябва да проверя графика си.

„Не ме търси, ще ти се обадя“ е обичайната реплика на жените, които искат да прекъснат любовна връзка.

Думите на Хелена означаваха същото.

— Разбира се — отвърнах.

— Още веднъж ви благодаря, доктор Делауер. Ще ви се обадя.

Жената натисна газта и отпраши по шосето, а аз се запътих обратно към къщата, размишлявайки върху оскъдните сведения, които бях научил от посетителката.

Разказът на Хелена ме караше да вярвам, че всички в семейството й са имали сериозни психични отклонения. Ами ако шефовете на Нолан са го смятали за „по-различен“? Това допълнително би задълбочило умопомрачението, предизвикано от работата. Човъркаше ме мисълта, че Нолан е бил заобиколен от хора с умствени увреждания, които са му подействали пагубно. Разбира се, Хелена беше потресена от смъртта му, но това не ме изненадваше. Нищо от разказа й не ми подсказваше защо младежът е захапал дулото в „Гоу Джи“. Едва ли бих могъл да изкопча нещо повече от сестрата — начинът, по който се разделихме, недвусмислено показваше, че това бе първата и… последната ни среща.

Така че, да живее интуицията!

Майло ми се обади след два дни, в осем сутринта:

— Умниците пак ми набутаха случай, чието разследване е попаднало в задънена улица. Излишно е да ти казвам, че имам въпиеща нужда от помощта ти и не разполагам с никакви средства за хонорара ти.

— Я, чакай, чакай малко — вметнах се аз. — Всъщност защо съм длъжен да ти правя услуги?

Той се засмя:

— Защото съм страхотен симпатяга.

Престорих се на водещ телевизионна игра и додадох:

— Я опитай пак.

— Защото си психоаналитик и си свикнал да ти се подчиняват безпрекословно. — Той въздъхна тежко и промърмори: — Убито е хлапе, Алекс, петнайсетгодишно хлапе. Знам отношението ти към подобни случаи, но този е изключително важен. Дано ми отделиш малко време, иска ми се да пообсъдим това-онова.