Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

Почувствах, че се задушавам и понечих да затворя папката. В този миг забелязах нещо да се розовее до дясното ухо на момичето. Посочих го и попитах:

— Какво е това?

— Слухов апарат. Малката е била с увреден слух — напълно глуха с едното ухо и частично — с другото.

— Господи! — възкликнах и оставих папката на масата. — Айрит Кармели… какво странно име. Италианско ли е?

— Еврейско. Бащата на момичето е важна клечка в израелското посолство. Може би това обяснява защо нашите хора цели три месеца не са открили никакви улики.

— Била е убита преди три месеца? Странно, че не съм прочел за престъплението в някой вестник.

— Случилото се бе запазено в тайна от пресата. Упражнен бе натиск на дипломатическо ниво, нали разбираш?

— Безнадеждна работа, а?

— Толкова безнадеждна, че ме обзема пълно отчаяние. Интуицията подсказва ли ти нещо?

— Убиецът не е бързал — промърморих замислено, — което означава, че е отвлякъл Айрит минути след като е слязла от автобуса. Кога са я видели за последен път?

— Лошото е, че никой не си спомня. Щом слезли от автобуса, настъпил пълен хаос, хлапетата се пръснали във всички посоки. От училищната управа обясниха, че вече няколко пъти са организирали екскурзии в резервата, тъй като го смятали за напълно безопасен.

— Как убиецът е влязъл в парка, без да го забележат?

— Може би е използвал страничен път — в резервата може да се проникне откъм долината, откъм Санта Моника, както и от Сънсет Булевард. Очевидно мръсникът е бил отлично подготвен. Ако е използвал кола, то сигурно я е паркирал по-далеч, тъй като по най-близкото шосе не открихме следи от автомобилни гуми. По отдалечените шосета движението е доста натоварено и дори да е имало отпечатъци от гуми, бързо са били заличени. Освен това в търсенето се включили не само хората от спецотряда, учителите и охраната, ами и бащата с цяла група колеги от посолството. Изпотъпкали са всичко като побеснели слонове.

— Нима не са открили никакви улики на местопрестъплението?

— Нищо съществено, освен няколко дълги сламки. От лабораторията твърдят, че са били откъснати от метла. Явно онзи гад е измел пространството около мъртвата.

— Голям чистник, няма що! И педантичен, при това!

Насилих се отново да прегледам снимките, представях си сатанинското лице на убиеца, навел се над бездиханната си жертва. Не, тук Сатаната нямаше пръст — убийствата се извършваха от хора, не от чудовища.

— Няма сексуално насилие — продължи Майло, — съдебният лекар установи, че момичето е девствено. Този случай е различен, Алекс. Когато за пръв път видях снимките, ми хрумна, че малката изглежда досущ като кукла.

— „Нашият човек“ обича да играе с кукли — промълвих и с изненада открих, че гласът ми е прегракнал. — Айрит наистина ли е била бавноразвиваща се?

— В медицинския й картон пише, че е била с незначителни умствени увреждания.

— Как обясняват убийството й — че се е отклонила от пътеката и е станала случайна жертва на психопат?

— Това е едната теория. А според другата убиецът е имал конкретни мотиви, макар и засега неизяснени. Все пак ми се струва доста съмнително, че липсват синини.

— Да предположим, че убиецът е наблюдавал учениците, докато си набележи жертва — започнах да размишлявам на глас. — Дебнел е стадото като хищник и е избрал най-беззащитното същество… И все пак е невероятно, че никой не е забелязал нищо нередно.

Майло поклати глава и посочи папките:

— Всички са били разпитани неколкократно.

— Посещението било ли е предварително уговорено с администрацията на резервата?

Майло кимна и рече:

— Много училища предприемат излети в парка.

— Значи всеки „вътрешен“ човек е знаел за посещението — заключих аз.

— Горобик и Рамос — колегите, които досега бяха натоварени с разследването са разпитали настоящите и бивши служители в резервата и в училището. Алибитата на всички, без изключение, били потвърдени.

— По всичко личи, че тези Горобик и Рамос не са пропуснали нищо съществено.

— Двамата са истински професионалисти, пък и случаят бил от „първостепенно“ значение, тъй като било убито дете на чуждестранен дипломат. Обаче така и не се натъкнали на никакви улики, а миналата седмица по заповед на началството ги преместиха в отдела за издирване на откраднати коли.

— Да разбирам ли, че трябва да работиш за двама? — подхвърлих язвително. — Знам, че те бива, но…

— И аз зададох същия въпрос. Лейтенантът сви рамене и ми рече: „Хей, Стърджис, да не намекваш, че не си гений?“. Според мен единственото обяснение е, че след като екипът е свършил черната работа, израелците не желаят да се дава гласност на случилото се, за да не хрумне на арабските терористи да отвличат децата на служителите в посолството. А ако се питаш защо са решили да поверят разследването на мен… — Той отново сви рамене. — Може би са научили за блестящия начин, по който разкрих убиеца на онази Дивейн.