Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

Теръл отново се зае със сандвича си, но „балансът“ му бе вече нарушен. Сервитьорката донесе поръчката на Нолан и изчака, докато той опита сладкиша.

— Вкусен е — промърмори младият мъж, макар че кокосовите стърготини имаха вкус на долнопробна пиня колада, а кремът бе като лепило.

Лъжата не го затрудни. От дете бе свикнал да казва „вкусно е“ в унисон с Хелена и баща си, когато майка му поднасяше обичайната помия.

— Ще желаете ли още нещо, полицай Дейл?

— Засега не, благодаря — отвърна й и мислено добави: „Не можеш да ми предложиш това, от което се нуждая“.

— Добре, повикайте ме, ако размислите.

Нолан отново се усмихна и тя се отдалечи.

Теръл Кокрейн си каза: „От усмивката му тръпки ме побиват. Така се хили щастлив човек… а едно ченге няма причини да е щастливо, освен ако не е окошарило някой нещастник“.

Дейл изяде още една хапка от пая, усмихна се на Теръл, сетне сви рамене. Сводникът изпод око погледна към Джърмадайн, която съвсем клюмаше над чашата си. „Почивай си още няколко минути, пачавро, после пак излизаш на улицата“ — помисли си.

Полицаят изяде пая и изпи кафето си, а сервитьорката побърза отново да напълни чашата му.

Теръл гневно я изгледа — след като им беше донесла поръчката, долната мръсница се преструваше, че не ги забелязва. Наблюдаваше я как върти опашка около ченгето и му казва нещо. Русокосият продължи да се усмихва, но поклати глава. Мръсницата му подаде сметката, ченгето си плати, а тя се ухили до уши. Дейл й бе двайсетачка и беше казал да задържи рестото. Скапаняците винаги оставяха големи бакшиши, но чак пък толкова усмивки… Сигурно празнуваше нещо.

Полицаят се втренчи в празната си чаша, сетне извади нещо, което досега бе държал на коленете си.

Револверът!

Отново се усмихваше на Теръл… и му показваше оръжието си!

Вдигна ръка.

Сводникът напълни гащите и се пъхна под масата, без да се досети да натисне надолу главата на Джърмадайн, макар това да му бе станало навик.

Травеститите, пияният шофьор в сепарето до тях и беззъбият, изкуфял старец до вратата видяха скока на Теръл и последваха примера му. Остана права само сервитьорката, която досега не бе забелязала нищо, тъй като разговаряше с касиера. Впери поглед в полицая, ужасът сковаваше крайниците й. Нолан й кимна, сетне се усмихна. „Каква печална усмивка. Какво ли го мъчи?“ — помисли си тя.

Нолан затвори очи, сякаш се молеше. Вдигна клепачи, налапа дулото на револвера, засмука го като биберон и се втренчи в хубавичкото лице на сервитьорката.

Жената стоеше като вкаменена. Той разбра, че е ужасена и погледът му се смекчи, като че искаше да й каже, че всичко е наред, че това е единственият изход.

Красивото тъмнокожо лице бе последният образ, който се запечата в съзнанието му. Ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Как вони този бардак!“.

После дръпна спусъка.

Част от историята ми разказа опечалената Хелена Дейл. Останалото научих от вестниците и от Майло. Самоубийството на младия полицай бе отразено само в няколко реда на двайсет и трета страница, след което вестниците не споменаха нито дума повече. Ала случилото се ми направи силно впечатление и когато след няколко седмици Майло ме помоли да се срещна с Хелена, възкликнах:

— Това е сестрата на онова ченге, нали? Имаш ли представа защо младежът се е самоубил?

— Абсолютно никаква. Може би тя иска да поговорите точно за това. Рик каза да не се чувстваш длъжен да я приемеш. Хелена не му е близка приятелка, но са работили заедно в интензивното отделение на „Сидърс“ — тя е медицинска сестра. Твърдо отказала да разговаря с психиатрите от болницата.

— Проведено ли е служебно разследване на случая?

— Вероятно.

— Не си ли чул някакви подробности?

— Не. Подобни случаи се разследват при пълна секретност, пък и аз не съм близък с колегите от този участък. Единственото, което научих, е, че младежът бил особняк. Все мълчал, нямал приятели, обичал да чете книги.

— Книги ли? — повторих. — Ето един вероятен мотив за самоубийство.

Майло се засмя:

— Не пистолетът, а самовглъбяването убива, а?

Аз също се засмях, но думите му ме накараха да се замисля.

Хелена Дейл ми се обади вечерта, уговорихме се да я приема у дома на следващия ден сутринта. Появи се точно в определения час — беше висока, красива жена на около трийсет, с много късо подстригана права руса коса и с мускулести ръце. Носеше тъмносиня фланелка без ръкави, джинси и маратонки, нахлузени на бос крак. Овалното й лице беше с равномерен слънчев загар, очите й бяха светлосини, имаше прекалено широка уста. Не носеше никакви бижута, нито венчална халка. Ръкува се с мен, направи несполучлив опит да се усмихне, благодари за отзивчивостта, а аз я въведох у дома. Поканих я в кабинета, предложих й да седне, а тя се настани на стола с изпънат гръб, сякаш бе глътнала бастун, и отпусна ръце в скута си.