Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

Средно интелигентен или дори над средното ниво… педант и перфекционист.

Бинго! Заключението на Гейл Горман съвпадаше с първоначалното ми впечатление.

Убиецът бе убеден в умственото си превъзходство. Защо ли? Вероятно защото нееднократно бе убивал, но се беше измъквал безнаказано. Възможно ли бе деянията му да са останали в тайна, тъй като е погребвал другите си жертви? Защо ли е решил да привлече вниманието към себе си?

Дали е станал прекалено самоуверен?

Дали пък този човек не жадува да упражнява власт, тъй като в детството си е бил потискан, дори малтретиран?

Може би още е потискан?

Може би само се преструва на самоуверен, а всъщност търси начин да отприщи натрупаното напрежение.

В момента е назначен на работа, но по принцип не се задържа дълго на една и съща служба.

Да, Горман е права: постиженията на психопатите никога не отговарят на огромното им самочувствие.

Което пък води до недоразумения с по-висшестоящите и до напрежение.

Докато мислите ми се въртяха около евентуалния психологически портрет на злодея, внезапно си спомних за слуховия апарат на Айрит. Странно, та нали убиецът бе положил много усилия да остави трупа в определена поза. Слуховият апарат не бе паднал случайно. Колкото повече размишлявах по този въпрос, все повече се убеждавах в предположението си.

Захвърленият розов диск бе нещо като съобщение.

Но какво ли бе посланието на изверга?

Представих си го как стои над Айрит и, уверен в собственото си всемогъщество, нагласява трупа в необходимата поза, помита земята около жертвата… страда от мания за чистота, но не е умопобъркан. Хрумна ми, че може дори да е заснел трупа и да е отнесъл фотографиите като спомен за отвратителното си деяние, създавайки нов вид ужасяваща художествена фотография.

Очевидно в Америка е пълно с психопати.

Препрочетох писмото на агентката от ФБР, както и всички досиета в кутията.

Изписани бяха стотици страници, ала нещо липсваше.

А сега, месеци след убийството, разследването се бе озовало в задънена улица.

Главата ми се пръскаше от болка, белите ми дробове пареха. Станах и си приготвих кафе, в този миг телефонът иззвъня. Чух гласа на телефонистката:

— Докторе, търси ви някоя си госпожица Дейл.

— Благодаря, свържете ме.

— Доктор Делауер, обажда се Хелена. Уточних дежурствата си в болницата и мога да си запиша час при вас. Ще ме приемете ли след два дни? Да речем в десет сутринта?

Прелистих бележника си и видях, че трябваше да се явя в съда. При все това попитах:

— Удобно ли ви е в единайсет?

— Да, благодаря ви.

— Как сте, Хелена?

— Ами… добре, доколкото е възможно. Струва ми се, че сега Нолан ми липсва повече, отколкото след… Няма значение. Дочуване.

Записах името й в бележника си и с насмешка си помислих, че май вече не ме бива в професията.

Какво ли ми даваше право да вярвам, че ще разгадая убийството на момичето?

— Докъде стигна? — попита ме Майло на следващата сутрин.

Беше девет и половина и двамата пиехме портокалов сок в моя кабинет.

— Свърших. — Вдигнах разпечатката. — Нова система ли има?

— Изградена с държавни средства в отговор на движението за защита правата на жертвите на престъпления. Прекрасна идея, но засега връзката се осъществява бавно, а в много градове — в това число и Ел Ей — няма изградена мрежа. А и повечето ченгета се страхуват от компютрите, тъй че най-сигурните средства си остават мегафонът и телексът. Как ти се стори писмото от ФБР?

— В него няма нищо невярно, но агент Горман не е взела нещата кой знае колко присърце.

— А ти какво измисли?

Разказах му как си представям престъпника. И че вероятно са правени снимки.

— С полароид? Или дори за фотолаборатория? Професионални снимки, с една дума?

— Или поне дело на аматьор със сериозни познания. На човек с претенции за артистичност — в самото престъпление има нещо претенциозно, Майло. И прекалено педантично. Внимателно да намести тялото и да почисти наоколо — това може да направи само психопат, на когото му се иска да вярва, че е нещо повече, отколкото представлява всъщност. Но това е характерно за сексуално престъпление, а тук не става въпрос за такова. Горман може и да е права, че убийството не изглежда случайно и вероятно съществува връзка със семейството. Горобик и Рамос доста са се потрудили. Но просто не са разпитвали достатъчно. Срещнали са се почти с всички, които живеят в съседство с парка, но изобщо не са потърсили съседите на семейството в Бевърлиуудс. Говорили са два пъти с бащата и нито веднъж с майката.