Джонатан Келерман - Оцеляват само силните

Майло отново извади значката.

— Предайте му това, ако обичате.

Значката дрънна в металното чекмедже и падна в кабинката. Метален капак се хлопна върху отвора. Охранителят огледа значката, вдигна поглед към Майло, направи знак с ръка, изправи се и изчезна. Четеше списание „Илюстрован спорт“.

Зад кабинката започваше кошер от бели отделения с компютри, където забелязах две жени и един мъж. На стените бяха окачени няколко туристически рекламни плаката. Всичко изглеждаше малко нереално — като замазано. Образите се пречупваха през дебелото два-три сантиметра стъкло.

След миг младият мъж се върна.

— Господин Кармели е в среща…

— Става дума за…

Младежът се усмихна и отново вдигна пръст.

— Но — продължи той — скоро ще свърши.

После седна на стола си и отново потъна в света на футбола.

— Сякаш ни прави голяма услуга — промърмори Майло.

Над главите ни долетя нисък шум. Камерата се извърна и се насочи към нас.

Майло отново натисна звънеца и младежът вдигна поглед.

— Къде е значката ми?

— У господин Кармели.

Продължавахме да стоим във фоайето. Иззад ъгъла се появи едра тъмнокожа жена със синьо сако и сиви панталони, която закрачи по коридора, заглеждайки вратите. Като ни забеляза, се извърна.

Минаха три, четири, пет минути. Пазачът вдигна телефона, изслуша какво му говорят, после затвори.

Изминаха още пет минути, тогава една от белите врати се отвори и в коридора излезе висок блед мъж. Имаше прегърбени, заоблени рамене и беше облечен в тъмносив двуреден костюм, синя риза и тъмночервена вратовръзка. Яката на ризата бе прекалено широка, а костюмът висеше като на закачалка. Страните му бяха хлътнали и скулите на ястребовото му лице изпъкваха още по натрапливо. Начупената кестенява коса бе стилно подстригана и леко плешивееше на темето. Човекът носеше огромни очила с черни рамки.

— Зев Кармели.

Бегло ръкуване. Имаше дълги и много студени пръсти. Очилата му бяха бифокални. На тридесет и осем години този човек изглеждаше поне с десет години по-възрастен.

Майло понечи да заговори, но Кармели го прекъсна, върна му значката и ни поведе по коридора. Стигнахме до друга бяла врата, която той отключи и ни покани в стая без прозорци, обзаведена с кафяв диван, тикова масичка с меден пепелник и две кресла с кафява облицовка от туид и хромирани облегалки.

Син мокет, отново голи стени. Зад дивана се виждаше друга бяла врата, заключена с две резета.

Кармели заключи и входната врата, а в това време ние с Майло се разположихме на креслата. Дипломатът посегна към джоба на сакото си и извади кутия „Дънхил“ и кибрит с надпис „Как да усвоите у дома изкуството да бъдете съдебен репортер“, които постави на масата.

Седна на дивана, запали цигара и дълбоко пое дима, плъзгайки поглед по повърхността на масата. Движенията му бяха бавни и сигурни, сякаш издаваха убеждението, че всяко нещо се нуждае от внимателно планиране. Продължавайки да пуши, най-сетне се обърна към нас. Очите му бяха черни като рамката на очилата, неподвижни и непроницаеми като стъкло. Стаята се задими и изведнъж забръмча климатична инсталация, която всмука дима към отвора в тавана.

Кармели придърпа панталона си и изпод крачолите се подадоха черните му чорапи. Пръстите му бяха придобили кехлибареножълт цвят.

— И тъй — обърна се той към Майло, — вие сте новият детектив. — В сравнение с говора на бодигарда акцентът му не беше толкова изразен — характерното за Близкия Изток произношение бе посмекчено от претенциозния лондонски говор.

— Приятно ми е, Майло Стърджис, сър.

Кармели извърна очи към мен.

— Това е доктор Делауер — поясни Майло. — Нашият консултант психолог.

Очаквах някаква реакция, но Кармели не показа нищо. Най-сетне вдигна непроницаемия си черен поглед и ме погледна в очите. Отново всмукна от цигарата.

— Добро утро, господин докторе.

Всичко правеше със закъснение. Всяко нещо му костваше усилие. Не се изненадах — сблъсквал съм се с достатъчно семейства, изгубили деца.

— Значи вие ще анализирате убийството, докторе?

Кимнах.

— Или поне онези елементи, които изобщо се поддават на анализ — вметна Майло.

Кармели не помръдна.

— Нашите съболезнования, господине.

— Научихте ли нещо ново?

— Не, сър, току-що получих цялата документация. Мислех да тръгна от първа база…

— Първа база — тихо повтори евреинът. — Бейзбол, значи… И вашите предшественици започваха от първа база. За съжаление изгоряха от играта.