Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Благодаря ти, сладурче. По-късно ще ми кажеш какво точно си направила.

- Мамо, отбивката!

Мери видя знака пред нея, погледна бързо в огледалото за обратно виждане и завъртя волана надясно, като едва успя да се престрои и да вземе завоя.

- Леле, това беше на косъм - засмя се тя.

- Защо не внимаваш? - настоя Джеси. - Живеем тук от два месеца, а ти все още я пропускаш.

Мери премълча хапливия си отговор. Ако тя беше казала нещо подобно на майка си, щеше да получи шамар през лицето. Когато Джеси се беше родила, тя се беше заклела да бъде толкова нежна с децата си, колкото майка й беше строга с нея. Ядът само я принизяваше до нивото на Джеси.

Тя зави към Спайсууд Спрингс и след минута вече караше през новия им квартал. Къщите бяха смели и построени с размах, всяка се ширеше на парцел над половин декар. Зави по „Пикфеър Драйв“ и се шмугна в тяхната алея. Харесваше дома им, двуетажна къща в испански стил. До входната врата имаше фонтан от теракота, а един стар и разклонен дъб хвърляше сянка по моравата.

- Хайде, прибрахме се - каза тя и дръпна ръчната спирачка.

Джеси изскочи сякаш колата гореше. Грейс остана на мястото си, опряла буза в прозореца. Мери излезе и отвори вратата на дъщеря си.

- Добре ли си, мишле?

Грейс промърмори нещо и повърна. Мери отскочи назад и тутакси се почувства виновна от реакцията си. Прегърна Грейс през гърба и й помогна да се измъкне от колата.

- Готово, готово. Нека влезем вътре и да почистим.

Мери бутна вратата на къщата и се провикна нагоре към стълбите:

- Джеси, донеси някакви кърпи!

- Тя издрайфа ли се?

- Джеси, моля те!

Мери заведе Грейс в помещението с пералнята, помогна й да си съблече ризата и дънките и веднага ги пъхна за пране.

- Ето - каза Джеси от вратата, като й подаваше кърпа за бърсане на чинии.

- В колата, съкровище. Не е толкова много.

Джеси не помръдна.

- Не бърша подове или прозорци - упорито настоя тя.

- Стига де, мила, няма да ти отнеме много време.

- Н. Е. - поклати глава дъщеря й.

Мери издърпа рязко кърпата от ръката й и поведе Грейс нагоре по стълбите, без дори да погледне Джеси. Тя я последва, влезе в стаята си и затръшна вратата.

Оправи се с Грейс за половин час. Лекарят не беше споменал, че новите лекарства могат да причинят гадене. Или бяха много силни, или организмът на Грейс беше отслабнал. Ракът беше отвратително нещо.

Мери слезе да почисти колата, а когато влезе в спалнята да се преоблече, часовникът показваше вече пет и половина.

Съобщението на Джо! Как можа да забрави!

Тя грабна телефона от масичката и точно тогава той извибрира в ръката й и започна да звъни. Джо, съжалявам, помисли си тя.

Но не беше Джо. На екрана не се изписваше никакво име, само някакъв номер, който й беше непознат, а в момента нямаше никакво време да приема обаждания от такива хора. Телефонът звънна отново, след това още веднъж и тя осъзна, че първите три цифри от номера са като на Джо.

Внезапно предчувствие стегна сърцето й, а по-гърба й за миг премина студена тръпка. Тя натисна зелената слушалка.

-Ало?

- Мери, Дон Бенет се обажда. Джо е пострадал. Трябва веднага да дойдеш в болницата.

Мери почти претича през паркинга и тръгна по табелите към спешното отделение. Походката й беше стегната, брадичката изправена, а раменете опънати назад. В стресови ситуации човек трябваше да действа спокойно и без излишни емоции. Тя беше дъщеря на контраадмирал, членуваше в женската благотворителна организация „Младежка лига“, откакто се помнеше, и беше откърмена с правила.

- Какво се е случило? - попита тя.

- Здравей, Мери.

Дон Бенет, специалният агент, ръководещ офиса на ФБР в Остин, стоеше до вратата на спешното отделение. Той беше набит мъж с около десет килограма излишно тегло, лишен от чувство за хумор, с кафяви очи и тънки мустаци като на моторизиран полицай.

- Нека влезем вътре - подкани я той.

- И тук е добре. Как е той?

Бенет я хвана за ръката над лакътя.

- Джо е доста зле. Нека влезем и да поседнем.

- Не искам да сядам - тросна се Мери и издърпа ръката си. - Жив ли е?

- Да, жив е.

Отговорът беше колеблив, а Мери беше твърде уплашена, за да пита нещо повече. Тя последва Бенет през автоматичните врати към чакалнята. В един от ъглите се беше събрала групичка от агенти, колеги на Джо - десет способни и талантливи мъже в тъмни костюми и къси коси и две жени, които изглеждаха дори още по-добре. Очите на всички се обърнаха към Мери. Страдащата съпруга. Слабото звено. Цивилен. Тя мина край тях, като ускори крачка, твърдо решена да не им позволи да видят колко е притеснена.