Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Скоро ще се приберем. Ще можеш да легнеш и да подремнеш.

- Искам да отида в парка и да играя футбол.

- Сякаш е прекалено горещо да играеш навън, не мислиш ли?

Грейс поклати глава.

- Може да си вземеш лекарството и да починеш малко, преди да излезеш. Ще ти приготвя млечен шейк.

- Не искам млечен шейк. Искам да играя футбол. Не ме интересува, че ще имам синини по краката.

- Догодина ще можеш да играеш. Изчакай и ще видиш.

- Обещаваш ли?

- Обещавам.

Невинната лъжа на Мери беше възнаградена с широка усмивка.

- Освен това - добави тя - сте във ваканция още две седмици.

- Две седмици - намеси се Джеси. - Голяма работа.

- Джеси, внимавай какво говориш - предупреди я Мери.

- Голяма работа не е никаква мръсна дума.

- Знаеш какво имам предвид.

- Казах ти, че те чува - припомни Грейс.

- Затваряй си човката, лигло - отвърна Джеси и пръстите й отново затупкаха по екрана.

- Джес, дай ми телефона.

- Ей сега, само минутка, почти съм готова.

- С какво си готова?

- Може ли да усилиш радиото? - помоли Грейс.

Мери увеличи малко звука на радиото. Някаква млада жена пееше тъжна песен за загубата на младежката си любов. Грейс отпи от безалкохолното и се загледа през прозореца.

- Мразя Тейлър Суифт - каза Джеси, наведе се от седалката си и изключи радиото.

- Ти дори не я слушаш - възрази Грейс. - Нали си със слушалки.

- И през тях я чувам. Много е гадна.

Мери изгледа дъщеря си строго.

- Това е достатъчно, млада госпожице.

- Винаги взимаш нейната страна - каза Джеси.

Телефонът иззвъня.

- Моят ли е това? - сепна се Мери.

- Не ми е добре - каза Грейс.

Джеси направи физиономия и се отмести от сестра си.

- Мамо, мисля, че ще повърне.

- Мамо, искам да се прибираме.

От бледа Грейс беше станала буквално прозрачна. Телефонът иззвъня отново.

- Джес, баща ти ли е?

- Откъде да знам?

- Как така откъде да знаеш? Нали излиза на екрана.

- Е, да, но... - смънка Джеси.

- Какво „но“?

- Мамо - примоли се унило Грейс.

Трафикът изведнъж се раздвижи, все едно някой беше натиснал бутон. Колите тръгнаха отначало бавно, след това по- бързо и пред Мери се освободи място.

- Мамо, давай! - подкани я Джеси.

Мери се концентрира отново върху шофирането и ускори. Колата дръпна рязко напред и Грейс изстена, сякаш се давеше.

- Мамо! - извика Джеси. - Тя ще повърне.

- Не, няма - отвърна Грейс.

Телефонът иззвъня отново.

- Пак ли е... - започна Мери, но се спря. - Ох, забрави!

Вече караха с над сто километра в час, а движението по магистралата се разреди и се успокои като в неделя сутрин. Мери се поотпусна.

- Добре ли си, мишле?

- Може би. Просто искам да съм си у дома.

- Ето! - провикна се Джеси. - Разкодирах го.

Мери чак подскочи в седалката, а Грейс изохка.

- Какво си разкодирала? - попита Мери.

- Телефона ти. Сега можеш да ползваш който си искаш оператор.

Мери мерна широката усмивка на дъщеря си, а само преди две секунди се беше нацупила.

- Това законно ли е?

- Телефонът си е твой - обясни Джеси. - Кой казва, че трябва да си към някоя от големите компании? Сега може да се включиш към някоя, която е сто пъти по-евтина. Не е ли страхотно?

- Вярно ли? Е, щом казваш, скъпа. Все още работи ли?

- Разбира се, запазила съм всичките настройки. А, и онова обаждане е било от татко. Оставил ти е съобщение.

- Наистина ли?

Мери леко се притесни. Джо нямаше да отмени излизането вечерта, знаеше колко важно беше то за нея. Ако беше нещо важно, щеше досега да се е обадил отново или да й е написал есемес. Вероятно просто й казваше, че всичко е наред и ще се видят в седем.

- Дай ми телефона - каза тя весело.

Джеси скръсти ръце.

- Не може да го слушаш и да шофираш. Искаш ли аз да го чуя?

Мери знаеше много добре какви съобщения обичаше да оставя Джо и те определено бяха „неподходящи за работа“ или в този случай - за деца.

- Ще изчакам да се приберем. Просто остави телефона на предната седалка.

Джеси го пусна, а гордата усмивка все още грееше на лицето й.