Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Къртицата изчете всичко до края на списъка. За десет секунди беше научил за Хенри Тедеъс „Танк“ Потър повече, отколкото най-близките му приятели щяха някога да узнаят. Разбра например, че е обеднял наследник на някогашно голямо състояние, че е бил звезда в университетското първенство по американски футбол, минало спортно величие в колежа, че е разведен, баща на две деца, които живееха с майка им в Арканзас, и е журналист.

- В крайна сметка никакъв приятел на семейството не е - обобщи Джолана. - Репортер е.

На екрана се появи последната снимка. Беше фотографията на Танк Потър от полицейското управление преди две нощи.

- И пияница - усмихна се самодоволно Къртицата.

Часът свърши.

Джеси не бързаше да си прибере лаптопа и държеше под око предната част на залата, където по-възрастните курсисти разговаряха с Лайнъс. Обикновено тя първа отиваше при него, но днес си имаше причина да почака.

- Това беше просто хипер супер - каза Гарет, като седна до нея и отметна русата коса от лицето си. - Дори не сме говорили за това. Как го направи?

- Предполагам, че просто се сетих.

- Може би ще ми обясниш. Искаш ли хамбургер или нещо друго за обяд?

- Ядох по-рано.

- Ами кафе? Мога и да те откарам до вас, ако искаш. На осемнайсет съм. Имам книжка.

- Майка ми ще ме вземе.

- Ами, хм... - заекна Гарет и Джеси изпита едва ли не съжаление.

- Госпожице Грант.

Лайнъс беше дошъл и стоеше пред чина й. Гарет се изправи, махна за довиждане, измънка „Ще се видим“ и побърза да излезе.

- Здрасти - каза Джеси.

Лайнъс седна до нея.

- И така, млада лейди. Имате ли нещо против да ми кажете как успяхте да го направите?

- Вече обясних.

- Имам предвид как сте се сдобили с тези знания.

- Просто ми изглеждаше очевидно.

- Наистина? Обикновено това не е дума, която чувам относно сложни алгоритми за разкодиране, но щом казваш. Защо не се обади още когато попитах първия път?

- Не харесвам вниманието - отвърна Джеси. - Направо полудявам.

- Скромност. Каква концепция само.

Лайнъс гледаше Джеси, без да мига.

- Знаеш ли кой е последният човек, решил тази задача? Грубиянина на „ДефКон“ миналото лято. Направи го и спечели „Плени знамето“.

- Грубиянина я е решил?

- Не само той, но той беше най-бърз. Точно за пет минути. Аз бях трети, на три минути след него. А на вас, госпожице Грант, ви трябваха тринадесет минути и седемнадесет секунди.

- Но, откъде знаехте, че аз...

- Наблюдавах ви. Никой от другите умници в курса нямаше никакъв шанс. Впечатлен съм, госпожице Грант.

Лайнъс стана, взе си чантата и бездънната чаша с кафе.

- Утре няма да съм тук. Ще се видим след това.

- Да, разбира се. Довиждане.

Джеси гледаше безпомощно как той излиза от стаята.

- Лайнъс - повика го тя, като стана от чина си и изтича в коридора. - Нуждая се от помощта ти за едно нещо.

- Домашно?

- Не съвсем. Нещо лично.

- Не сега.

- Но...

- Довечера. „Короната и котвата“. В девет часа.

„Короната и котвата“ беше бар на булевард „Сан Хасинто“.

- Не, в десет.

- Още по-добре. В десет.

Джеси излезе от стаята и заслиза по стълбите. Седна отвън до фонтана. Натопи ръка в студената вода, като се питаше какво беше направила. Да се срещне с Лайнъс в бар в десет вечерта? Той луд ли е? Не й беше позволено да излиза от къщата сама през нощта. Даже и да успееше да се измъкне, как щеше да стигне чак до центъра... и да се върне? Ами ходенето на бар? Дали въобще имаше право да стъпи там?

Тя извади едно плодово руло от раницата си и го изяде. Как можеше някой толкова умен, че да реши хакването на компютъра за „Плени знамето“, да бъде толкова глупав?

- А, ето те.

Джеси вдигна глава. Една блеснала под слънцето руса коса се настани до нея.

- Здрасти, Гарет.

- Имах късмет, че те видях.

Тогава и хрумна. Решението на проблема е било пред нея през цялото време.

- Да, щастливо съвпадение - усмихна се Джеси. - Ти не спомена ли, че имаш кола?

Йън изтича по стълбичката на „УАН 1“ и влезе в салона на самолета си, без да се обърне.

- Исусе Христе, как мразя това място - въздъхна той. - Като Инквизицията, но без купона.