Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Бенет замълча.

- Чакам - подкани го Мери.

- Мери, моля те.

- Не ми се моли! - отряза го тя и бутна телефона си през масата. - Да не би да те е страх от това, което можеш да чуеш?

Бенет примига, без да отделя очи от нейните, като избягваше да сведе поглед към телефона.

- Има ли нещо друго, с което мога да ти помогна?

- В интерес на истината, да. Кой точно се е обадил на 911? Ако Джо е бил съвсем сам в Дрипинг Спрингс, то според мен никой не би могъл да го открие часове след престрелката. Никой не му е пазел гърба, нали така? Ти ми го каза. Но екипът на Бърза помощ е бил на мястото двадесет минути след като са го простреляли.

- Разследването е приключено.

- Твоето може и да е.

Бенет се надигна от мястото си.

- Приключихме ли?

- Не - отвърна Мери. - Ни най-малко.

Дон Бенет беше на четиридесет и пет години, ветеран от Федералното бюро за разследване с двадесет и три години стаж, специален агент начело на управлението в Остин, бивш лекар от флота, кавалер на „Бронзова звезда“ за храброст, участник в първата война в Залива, запален фен на отбора по американски футбол „Далас Каубойс“ и на Елвис Пресли, а освен това имаше пет деца. Той стоеше под палещото слънце с телефон до ухото и се чудеше какво да каже.

Беше един часът и няколко минути по обед, а Бенет беше пиян. Беше изчакал Мери Грант да потегли от паркинга, върна се в ресторанта, поръча си бърбън „Джак Даниелс“ с лед и го обърна наведнъж. После повтори. Алкохолът не успяваше да замъгли съзнанието му. Той си задаваше същите въпроси като Мери Грант, макар и по не толкова рязък начин. Разполагаше с информация, която тя нямаше, и имаше отговори на въпросите й. На някои... не на всички , но на достатъчно да притеснят дисциплинираната му и спазващата чинопочитание натура.

Бенет вдигна поглед към небето. Беше побеляло от жега, ослепителното петно на слънцето се мержелееше пред очите му. Отново си повтори въпросите, които знаеше, че господарят му ще зададе, и изрецитира отговорите. Бенет се смяташе за тънък познавач на характери и можеше да различи боец, когато го види. Както и костелив орех. Мери Грант беше човек, който би направил нещо само защото си й казал, че няма да успее, и не би се отказала, дори и да си навреди. Това не беше отговорът, който искаше да даде, но беше истината.

В слушалката прозвуча третият сигнал.

Бенет си напомни, че той също е боец. Костелив орех. Беше се измъквал от ситуации, в които братята му по оръжие се проваляха. Но въпреки това имаше правила, които трябваше да бъдат спазвани. Той вярваше в йерархията на командването и че трябва да се подчиняваш на по-висшестоящите. Целият му живот беше изграден на това да прави каквото му казват. И беше успешен живот. Щастлив. Нямаше причина да го променя точно сега.

- Да, Дон - вдигна господарят му.

- Тя задава въпроси.

- Не успя ли да я убедиш по някакъв начин?

- Тя не вярва на официалната версия. Той й се е обадил преди инцидента. Явно е знаел, че нещо се готви.

- Какво й е казал?

- Не съм сигурен. Оставил й е съобщение, но тя го е изтрила. Помоли за нашата помощ да го възстановим. Отказах й.

- По-добре да не знаем.

- Да, сър.

- Ти държа ли си устата затворена?

- Държах я.

- Разбира се, че си - каза господарят му. - На теб може да се разчита, Дон. Оценявам го.

- Благодаря ви, сър.

- Един последен въпрос...

- Сър?

- Тя ще ни създава ли грижи?

Ето го. Въпроса, който предвиждаше, че ще бъде зададен. Би било лесно да излъже, но Дон Бенет следваше заповеди. Той вярваше в чинопочитанието.

- Тя ще продължи ли да задава въпроси? - повтори господарят му.

- Да, сър. Смятам, че няма да спре, докато не разбере истината.

Дълго време в слушалката не се чу нищо. Бенет можеше да усети безпокойството на господаря му и то бързо се предаде и на него.

-Сър?

- Това е всичко, Дон. Почини си до края на деня. Виж си семейството. Смятай, че това е заповед.

Бенет затвори.

Имаше истина и чест. Никога не беше виждал двете да се сблъскват.

Проработи.

Йън стоеше в средата на кабинета си и чувстваше как потта засъхва по челото му. Нервите му бяха приятно отпуснати, сърцето му вече не биеше лудо. Какофоничното тракане на „Титан“ беше просто далечен спомен.