Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Добре, тогава. Нека стартираме това бебче.

Инженерите се върнаха по работните си места зад стъклената стена и си сложиха шумоизолиращи слушалки. Жуженето, което Йън беше забелязал, когато влезе в лабораторията, се засили. От машините се чу метално щракане, което се учести, шумът се усилваше с всяка секунда, сякаш някой разбъркваше стотици метални плочки за домино.

- Откъде бихте искали да наблюдавате демонстрацията? Може би от друго място?

- От „Еверест“?

Йън се бореше с желанието да запуши уши с длани.

- Става - извика Пател.

Двамата минаха по коридора до една по-малка и по-тиха стая. Тя беше празна, а едната й стена беше от тъмно прозрачно стъкло. Това беше „Еверест“ - „експериментална визуализационна среда за наука и технологии“. В действителност представляваше тридесет и седем мегапикселова стереоскопична стена, изградена от осемнадесет отделни дисплея.

Максималните способности на „Титан“ щяха да бъдат тествани с три авангардни кода. S3D моделираше молекулярната физика на вътрешното горене в опит да се намалят вредните емисии газове от изкопаемите горива. WL-LSMS симулираше взаимодействията между електроните и атомите в магнитните материали, а CAM-SE симулираше специфични сценарии за промени в климатичните условия и за един ден компютърно време можеше да даде стойности за метеорологичните условия за пет години напред.

- Пускаме CAM-SE - каза Пател. - Между другото можем да открием дали Земята ще я има след петдесет години.

- Бихме могли.

Честно казано, Йън се вълнуваше повече дали след петдесет минути „Титан“ ще бъде годен за работа, или ще представлява купчина пламтящ силиций. Той скръсти ръце и се обърна към стената от черно стъкло. По дължината й преминаваха шест близо разположени линии - червена, жълта, оранжева, зелена, синя и виолетова.

Светлината в стаята помръкна.

В горния ляв ъгъл започна да мига надпис „Фаза едно стартирана“. „Титан“ беше започнал да работи.

Отдолу се отчиташе вътрешната температура на суперкомпютъра. Засега беше двадесет и четири градуса.

Линиите по стъклото се раздвижиха, започнаха да се преплитат и да танцуват една с друга, сякаш подложени на слаб ток. Датчикът за температурата показа двадесет и седем градуса, след това се промени на тридесет. Движенията на линиите станаха по-трескави, всяка сякаш водеше собствен живот и се гънеше по синусоида и косинусоида - с редуващи се големи и малки амплитуди на вълните. Линиите бяха визуално представяне на изчисленията на „Титан“, докато машината напредваше през сложния код и анализираше милиарди възможни климатични модели. Линиите вече не бяха само шест, а двадесет, после станаха тридесет, а накрая не можеха да се преброят и се сляха в спираловидна цветна дъга.

Температурата продължаваше да се покачва. Чу се нов звуков сигнал и надписът се промени на „Фаза две“. „Титан“ вече работеше по-бързо.

Сякаш по команда линиите се изплъзнаха от примката на двуизмерната стена и изскочиха в стаята. Йън и Пател бяха заобиколени от море от многоцветни гънещи се вълнови функции, озоваха се окъпани в неонова светлина.

49°.

65°.

Машината загряваше твърде бързо.

Йън не каза нищо. Ако си беше отворил устата, щеше да изкрещи, затова само погледна косо Пател. Програмистът вече не приличаше на ентусиазиран ученик. Диво виещите се линии осветяваха облото му и доскоро доволно лице в полутъмната стая, но сега изражението му беше като на обречен затворник, очакващ ужасяваща присъда.

77°.

82°.

Йън си тананикаше нещо и примигваше неволно при всяка смяна на показателите. Ако вътрешната температура на „Титан“ надхвърлеше деветдесет и три градуса в продължение на тридесет секунди, суперкомпютърът щеше да се изключи сам. Нямаше да има никаква, среща във Форт Мийд, а гигантското съоръжение в Юта щеше да бъде демонтирано и върнато за поправка. Преработването на охлаждащата система щеше да отнеме месеци.

Въпреки притеснението си Йън усети как успява да се откъсне и да се почувства част от по-голяма схема. Не знаеше как да я нарече, може би интелект или вселена. А защо не прогрес. Първите компютри използваха перфокарти, за да подредят в табличен вид резултатите от изборите. После дойде времето на чиповете, на силициевите платки и на микрочиповете. Последното достижение бяха наночиповете, тънки като човешки косъм, толкова дребни, че трябваше да се гледат с електронен микроскоп. Днес един смартфон за сто долара притежаваше изчислителната мощ да изстреля „Аполо 11“ и двама души да кацнат на лунната повърхност.