Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Джо, помисли си тя, в чия работа си се набъркал?

Йън Принс влезе в щабквартирата си за състезания, един огромен осемнадесетметров кемпер, специално оборудван за неговите нужди. Питър Бригс го последва и затвори вратата зад тях.

- Тоя дребен ирландец ти е набрал.

Бригс беше южноафриканец със смачкан нос, увиснали торбички под очите и руса коса, остригана до четина.

- Мислиш ли, че ще създава проблеми? - доуточни той.

- Гордън Мей е разстроен, понеже от цялата Силициева долина никога не съм се опитвал да купя само неговата компания.

Йън разкопча ципа на летателния си костюм, отвори хладилника и грабна пластмасова бутилка, пълна с кехлибарена течност. Това беше възстановителната му напитка - вода, глю- коза, гуарана и женшен.

- Видя ли как го изпреварих? - попита той, като изгълта половината шише на един дъх. - Само това можех да направя.

- Ти беше тръгнал отдясно, шефе - отвърна Бригс. - Съдиите ще се съгласят с теб. Мей просто не умее да губи.

- Може би.

Йън беше злопаметен към демонстрации на неуважение и обиди, а думите на Мей можеха да минат дори за злословие и умишлено уронване на името му.

Той довърши бутилката и я метна в кошчето за боклук. Пространството зад шофьора беше превърнато в офис. В задната част бяха личните му покои, които включваха спалня, баня и подмладителен център. Той перна един ключ на стената и активира системата срещу подслушване. Все пак кемперът не беше чувствително срещу електронно посегателство информационно съоръжение. Каквото кажеше в Рино, оставаше в Рино.

- Има ли новини?

- Проблемът е решен.

- Много лошо, че трябваше да се стигне дотук.

- Трябваше да се реши и точка.

Бригс беше израснал сред опалените от слънцето равнини на Южна Африка и в английския му се усещаше силен акцент от местния африкаанс.

- Съгласен съм - кимна Йън. - Значи всичко е оправено?

- По конец. Готов си за твоята работа.

- Действам.

Йън Принс си взе душ, седна гол във въртящия се стол, а една висока, мускулеста жена в тесни черни панталони и тениска се зае с него. Казваше се доктор Катарина Фишер и беше неговият личен консултант по дълголетие.

- Не можеш ли да поускориш нещата, Кат? - попита той родената в Берлин лекарка. - Хеликоптерът ще дойде след час. Връщам се в базата, утре е големият тест. „Титан“. Заради него съм такъв мърморко през последните месеци.

- Ти си като нетърпеливо малко момченце. Първо витамините.

Катарина му подаде поднос с тридесет витамина и други добавки. Освен обичайните В12, О, Е, омега-3 и антиоксидан- тите имаше и по-екзотични неща като алфа-липоева киселина, хром, селен и коензим Q10. Йън ги изгълта по пет хапчета наведнъж.

- Сега ще живееш вечно - каза Катарина. Тя беше не толкова красива, колкото с приятна външност, макар и с широка челюст и още по-широки рамене. Гъстата й платинено-руса коса беше подстригана късо над ушите, а сините й очи надничаха иззад очила без рамки.

Йън протегна ръка.

- Измъчвай ме.

Катарина изтегли кръв за анализ. Той знаеше стойностите на лошия и на добрия си холестерол, на мазнините и какви са показателите на черния му дроб. Наскоро си беше направил екзомно секвениране, което беше изследване на част от ДНК веригата, отговаряща за подреждането на гените. Резултатите показаха наличие на маркери за болест на Паркинсон и диабет, което означаваше, че за него те са по-рискови, отколкото при другите хора. Вероятността да заболее от рак беше по-малка, а тази от сърдечен удар дори още по-малка. Резултатите от днешните изследвания щяха да му бъдат изпратени по мейла след час.

- А сега и вълшебната отвара - каза тя, като затваряше стъкленицата с кръв.

- Не е вълшебна. Чиста наука. Поддържа клетките млади. За стареенето са отговорни теломерите. Това са окончанията на хромозомите, като крайчетата на връзките за обувки. Моята „вълшебна отвара“ не им позволява да се скъсяват, така могат да се синтезират копия и живееш вечно.

- Глупости! - отсече Катарина. Като лекар тя беше наясно с тези неща.

Йън се изсмя. Един ден Катарина щеше да се превърне в осемдесетгодишна северноевропейска вещица, циците й щяха да виснат до скованите колене, а тогава той щеше все още да изкачва върхове, да лети със своя P-51D и да се готви за следващите осемдесет години.