Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Да - съгласи се Йън, - беше. Ще почетем завета му.

- Сигурно, след като принуди наследниците му да ти про- дадат компанията.

- Направих им оферта, а те я приеха. Завърших сделката от уважение към Джон. Без него компанията не е същата.

- Може пък да са се уплашили, че и техният самолет може да се разбие.

Наоколо се беше събрала цяла тълпа и Йън подбираше думите си внимателно.

- По-тихо, Гордън.

- Разбиваш се и изгаряш - продължи Мей обвинително, като се наслаждаваше на публиката и на шанса да накара Йън да се чувства неудобно. - Без Джон нямаше кой да ти се противопостави.

Йън го сграбчи с юмрук за летателния костюм и го придърпа към себе си. Усещаше погледите върху себе си и чувстваше яростната им жар. Не можеше да се спре и да си тръгне, не и след това, което беше казал Мей.

- Ти си извън играта - просъска той.

- Това ли каза на Джон Мериуедър, когато ти отказа да продаде?

Един мускулест мъж с червендалесто лице и кафеникав костюм си проби път през зяпачите и хвана Мей за рамото.

- Стига толкова - отсече Питър Бригс, шефът на охраната на Йън. - Ако имате проблем, го отнесете към съдиите. Ако не, господин Принс има ангажименти.

Мей обаче нямаше намерение да отстъпва.

- Състезанието е записано - каза той, като мушна Йън с пръст в гърдите. - Тук няма кого да купиш. На никой не му пука за парите ти. Няма нито сенатори, нито конгресмени, които да ти постелят на меко.

- Довиждане, Гордън.

- Последното състезание е следващата седмица. Ще те видя на него. Дано се разбиеш и изгориш, приятелче. Само се опитай да въртиш номера.

Йън не отвърна нищо и Мей тръгна към контролната кула.

- Дребен негодник - процеди Питър Бригс.

- Трябва да се измия.

Мери седеше в колата си, прикрита в мрака на паркинга. Беше подписала всички документи и беше взела вещите на Джо - портфейла, часовника, колана и иглата за вратовръзка. Лекарите от Бърза помощ бяха разрязали костюма, за да могат да го смъкнат от него, и й бяха намекнали, че може би не иска да види съсипаните дрехи. Телефонът беше правителствена собственост. Беше благодарила на Дон Бенет и на всички други агенти от управлението в Остин, които бяха дошли в болницата. Беше попитала за Сид, но нито един от тях не се казваше така. Беше плакала, но очите й вече бяха пресъхнали. Бенет я беше попитал дали иска някой да я изпрати до дома, или да остане с нея, а тя беше отклонила предложението учтиво, но твърдо.

Всичко е тип-топ. Езикът на семейната двойка.

Мери взе телефона си от нишата на централната конзола и влезе в гласовите съобщения. Искаше да чуе гласа на Джо за последен път и поне за минутка отново да повярва, че той е още жив. Спомни си как мечтаеше в колата по пътя на връщане. Вечеря в „При Съливан“, една нощ в града, за да отбележат седемнадесетата годишнина от сватбата и да забравят за всичките си беди и несгоди. Една нощ за...

Спри, нареди си тя. Бездната я мамеше и беше твърде лесно да паднеш в нея.

Мери погледна екрана. Първото гласово съобщение беше от Джеси и беше от два без пет следобеда.

- Мамо, чакам те до фонтана. Закъсняваш. Къде си?

Всъщност не закъсняваше и беше стигнала навреме. Летните курсове на Джеси по компютърно програмиране в Текса- ския университет приключваха в два. Второто съобщение беше от Кери Креймър, съседката, която я уведомяваше, че в шест и половина следобед ще е вече свободна и ще може да гледа децата. Имаше още няколко - от приятели, от новото училище и от кабинета на лекаря на Грейси. Но нямаше нищо от Джо.

Мери се надигна в седалката, обзета от странна тревога. Последното съобщение, което беше получила, беше от Джо и трябваше да бъде най-горе в списъка. Усети, че я обзема гняв и влезе в папката на изтритите гласови съобщения. Как е могла да бъде толкова разсеяна? Там обаче също нямаше и следа от съобщението на Джо.

Тя се върна към стартовия екран и провери всички скорошни обаждания. Номерът на Джо излезе горе в списъка - обаждане в четири часа и три минути, продължителност двадесет и седем секунди. Ето го.

Върна се в гласовите съобщения, но там нямаше нищо. Съобщението беше изчезнало.

Мери се намести в седалката и се постара да си спомни какво точно беше направила. Беше оставила телефона в колата и той беше стоял там през цялото време, докато тя беше в болницата. Преди това беше прослушала съобщението два пъти веднъж на излизане от дома си и втори път, преди да се втурне към болницата.