Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Какво си правил в Дрипинг Спрингс, запита се тя наум и прокара ръка през косата си. Защо си се обадил на мен, а не на Дон Бенет? Кой е Сид?

Една семейна двойка също има свой език. Всичко е тип- топ, мила. Това означаваше: „Затънал съм в лайна до шия и се нуждая от твоята помощ.“

Мери придърпа един стол по-близо до леглото и седна.

- Тук съм, мили - прошепна тя в ухото на Джо. - Аз и момичетата знаем, че ни обичаш. Не бързай, почивай и се оправяй.

Бузата на съпруга й беше студена, а кожата му сякаш намазана с восък. В асансьора тя беше попитала д-р Алекзандър колко пациенти въобще са оцелели, след като са били мъртви тринадесет минути.

- Не съм чул за такъв случай - отвърна откровено той.

Отговорът не допадна на Мери, но поне беше искрен, а не някаква лъжлива глупост.

Тя промуши ръка през предпазните релси по дългата страна на леглото и хвана ръката на съпруга си. Погледна към екрана на електроенцефалографа, който следеше мозъчната активност. Сивата линия беше съвсем права. Пулс 64, кръвно налягане 90/60. Мери се заслуша в съскането на респиратора.

- Но ако не можеш вече да си с нас, ще го разбера - продължи да говори тя на съпруга си. - Ще направя така, че Джеси да влезе в Масачузетския технологичен институт или в Калифорнийския институт по технология, или където там учат гении като нея. Да ти кажа, днес на връщане от болницата тя раз- кодира телефона ми. Откъде е разбрала как? Ще се погрижа и за Грейси. Лекарят каза, че повишаването на белите кръвни телца е само временно, пристъпите не са се върнали. Не е сигурен защо, но вика да не се притесняваме. Тя повърна, когато се прибрахме. Може да й е станало лошо от движението в колата. Джеси не искаше да ми помогне да почистя. Каза, че не бърше подове и прозорци. Това момиче наистина умее да ме ядоса. Двамата няма как да си приличате повече. Но, както и да е, още три години и Грейс ще прескочи трапа. Може би би могъл да ми помогнеш и да се грижиш за нея.

Ръката на Джо стисна нейната.

- Джо! - подскочи Мери в стола.

Очите й се впериха в монитора на електроенцефалогра- фа. Искаше й се сивата линия да помръдне, да възобнови обичайната си вълнообразна форма, но тя беше съвсем равна. В мозъка на Джо нямаше и искрица електрически импулс, който да свидетелства за някаква дейност. Сърдечният му ритъм не се ускори, другите му жизнени показатели също не трепнаха. Мери стисна ръката му, но тя беше безчувствена. Било е просто спазъм. Някакъв изцяло рефлективен и напълно несъзнателен отговор.

Тя погледна през прозореца и видя, че Дон Бенет и д-р Алекзандър разговаряха в коридора. Безнадеждните изражения на лицата им бяха повече от красноречиви.

Мери държа ръката на съпруга си още час. Разказа му как го е видяла за първи път да се разхожда по поляната Хийли Лоун в кампуса на Джорджтаунския университет. Тъкмо беше приключил второто си лято в кандидатофицерската школа в Ку- онтико. Косата му беше високо подстригана, а мускулите му направо щяха да пръснат ръкавите. Беше просто чуден, сочно парче великолепно месо. И аз искам от него, беше си помислила тогава тя.

Същата есен двамата посещаваха един и същи курс лекции по теология, озаглавен „Иисус през двадесети век“. Включваше много есета от Карл Ранер и Мартин Бубер. Тогава тя видя, че г-н Джоузеф Грант не е някакъв пълен тъпанар. Беше не само умен, но и забавен, а и също като нея вярваше в някаква по-висша сила. Не, не вярваше. Знаеше, че я има. Ранер я наричаше любов и тя беше съгласна.

Тя каза на Джо, че най-щастливият момент в живота й е бил, когато са се оженили, и го попита спомня ли си как е държал Джеси на ръце само час след като се беше родила. Беше толкова мъничка, че цялата се събираше в ръката му до лакътя. Наричаше я „фъстъче“, защото приличаше точно на това, както беше цялата повита и се виждаше само червеното й сбръчкано личице. Рече му, че трябва да отложат отбелязването на годишнината от сватбата за някой друг път. Искаше да каже „докато си по-добре“, но Мери беше сериозно момиче, а Джо харесваше истината да му се казва направо, а не да й вади думите с ченгел. Тяхната връзка се основаваше на честността. Те не се лъжеха един друг.

- Изглеждах доста добре в онази къса черна рокля - уведоми го тя. - Не знаеш какво изпускаш.

Ръката на Джо остана отпусната. Линията на електроен- цефалографа не трепна. Гърдите му се вдигаха и се спускаха, командвани от респиратора.

- Довиждане, скъпи - каза тя. - Когато си готов, тогава.