Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Все още клекнал, развих около петнайсетсантиметрово парче. Ето това беше. Броих до три, поех си дълбоко дъх и натиснах лепенката върху устата на Нюбауър, преди да успее да издаде и звук. Силно. Така яко я притиснах към бузите му, че главата му потъна във възглавницата. Освободих едната си ръка и опрях цевта в носа му.

В продължение на един дълъг и тежък миг ние бяхме свързани в някаква негативна хармония – той бе също толкова шокиран и разярен, колкото и аз.

Изведнъж Нюбауър започна да се бори, опитвайки се да сграбчи пистолета. Но аз бях в много по-добра позиция. А бях и по-силен. Изтръгнах пистолета, отстъпих назад и с все сила го халосах по ухото. Нюбауър престана да оказва съпротива. Само тъмните му очи изразяваха гняв и омраза. Как смееш, копеле?

Обърнах го по корем и му сложих белезници. После го дръпнах да се изправи на крака и омотах още от сребристата лепенка около бедрата му, ограничавайки движенията си до минимум в окосмената област.

– Добро утро – най-накрая рекох аз. – На делото каза, че си си направил труда да ми изразиш съболезнованията си. Искам да ти кажа, че онази дискусия не беше задоволителна нито за мен, нито за семейството ми. Върнах се, за да я продължим.

Под вратата на стаята на Кемпиън се процеждаше слаба светлина. За по-сигурно обърнах Бари по корем и опасах още от лентата около глезените му. Надявах се, че шумът от нашето боричкане не беше събудил Кемпиън. Добре че не спяха заедно.

Когато отворих вратата, видях, че светлината идва от трепкащите пламъчета на две дузини газени лампи, които горяха под внушителния образ на многоръкия бог Шива. Спалнята на Кемпиън приличаше по-скоро на отшелническа килия.

Но дори да призовеше всички богове, пак нямаше да предотврати неизбежното, а именно – да се събуди c лепенка на устата. Реших да проявя милост:

– Добро утро, Кемпиън – прошепнах. – Няма да те нараня.

– Добре – само това каза. Изглеждаше някак странно спокойна и си помислих, че вероятно бе взела приспивателно.

Позволих ѝ да надене хавлиен халат върху копринената си нощница и да нахлузи чифт маратонки. След това ѝ сложих белезници и я отведох до мястото, където съпругът ѝ се мяташе на пода.

Изправих го на крака и съпроводих двойката надолу по витото стълбище до приземния етаж.

Някъде по средата на пътя дочух неподражаемите звуци на единствения в Ийст Хамптън млекарски камион.

– Вашата колесница пристига – казах аз на семейство Нюбауър.

Напуснахме имението. Наложи се да направим още само една спирка в околностите на града. Трябваше да приберем детектив Франк Волпи.

Млекарският камион се носеше тържествено по междуселските пътища подобно на онези усмихнати коли с човешки физиономии от детските рисувани филми в събота сутрин.

Гледайте, момчета и момичета, това е чудният млекарски камион на Ийст Хамптън. Ето там, зад кормилото, седи господин Ханк – добричкият и любезен млекар.

Мислех си, че ми трябва малко време, за да вляза във форма, но не се получи. Чувствах се вцепенен и дистанциран и все така ми се повдигаше. Сутрешните събития ми се струваха съновидение. Трудно ми беше да повярвам, че всичко това наистина се случва.

В края на Блъф Роуд завихме наляво и излязохме на шосе № 27. Камионът се движеше през все още сънения Амагансет. Покрай затворените ресторанти и магазини и покрай закования с летви фермерски пазар.

После запърпори през плоските дюни на Непейк, които наподобяваха лунен пейзаж, и влезе в Монток. Наоколо беше съвсем пусто, ако не смятаме двамата рибари, които ядяха пържени яйца в закусвалнята "При Джон".

Моторът се задъха под тежкия си товар, докато изкачваше хълма над града. Преминахме покрай библиотеката и по познатата отбивка поехме към моята къща на Дич Плейнс Роуд.

На около километър и половина от фара камионът сви вдясно. С леко сътресение преодоля тежката верига, която се валяше незаключена в прахта между неподдържаните живи плетове.

Ханк спря и скочи долу, за да подсигури тила ни с веригата. След това продължихме нагоре по дългата пясъчна алея, докато най-сетне пред очите ни се разкри гледката с белогриви вълни, танцуващи в светлината на утрото.

Чак след като се изкачихме на билото, зърнахме за първи път къщата на мечтите, сгушена сред дюните, на самия ръб на скалата. Сякаш Макс Клайнерхънт, корпоративен бос и основател на everythingbut.com, бе решил, че от цяла Северна Америка слънцето ще огрява най-напред него.