Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Малко след закуска пристигна Мак, придружен от една дребничка, сивокоса жена. Хората от групата се спогледаха объркано, но, изглежда, се обнадеждиха, че историята скоро ще приключи.

Малко по-късно, когато двамата с Маклин се уединихме в един ъгъл, Бил Монтроуз апелира към очевидно по-здравия разум на дядо ми.

– Господин Мълън, много се радвам да ви видя – каза Монтроуз. – Навярно разбирате, че ако ни освободите, преди някой да е пострадал, всичко ще свърши по-добре за провинените. Почти мога да ви го обещая.

– Вие ги знаете по-добре от мен тези неща – каза Маклин и обърна гръб на адвоката.

Въпреки това шестимата заложници хранеха някакви надежди, докато не ги въведохме в просторната всекидневна. С пода си от асписови плочи, гредите от секвоя и зашеметяващата гледка към океана тя бе сърцето на къщата.

Но в онази сутрин завесите на огромните прозорци бяха плътно спуснати. Стаята се осветяваше от мощни прожектори, които Марси и Фентън бяха окачили на тавана.

– О, божичко, не! – промърмори Монтроуз.

В оскъдно обзаведената стая имаше две продълговати дървени маси и няколко плажни стола. Срещу тях на импровизиран подиум бе поставено кресло, тапицирано с черна кожа.

Между подиума и масите имаше още два стола. Върху единия от тях бе положена Библията, а другият се намираше зад малко бюро. На писалището се кипреше някакъв допотопен уред, наподобяващ пишеща машина.

Зад креслото на подиума висяха две ярки знамена: на САЩ – с познатите червенобели ивици и звездите, и на Ирландия – в зелено, оранжево и бяло.

Върхът на цялата тази мебелировка бе един триножник на колелца, върху който бе поставена телевизионна камера. Отстрани имаше красив надпис – ЕН70.

Моли насочи камерата към нашите гости, които се изсипаха в стаята с белезници и мърморейки, заеха местата си в редицата от плажни столове до масите. Всички изглеждаха шокирани. След това заключихме вратата на стаята. Ханк застана до нея, въоръжен с електрическа палка и бейзболна бухалка.

След това Моли завъртя камерата, за да проследи Маклин, който бавно прекоси стаята и някак неохотно зае мястото в креслото на малката сцена.

Горе-долу по същото време неговата приятелка и дългогодишна стенографка в съда Мери Стивънсън зае мястото си пред старата пишеща машина.

Вдясно от Маклин се виждаше само ръчно направен надпис, залепен върху съвсем бялата стена.

Моли фокусира камерата върху семплите печатни букви: Народът срещу Бари Нюбауър.

Никак не e изненадващо, че именно Волпи предизвика първата бъркотия. Той се изправи и изкрещя:

– Това е пълна тъпотия!

Ханк притича от вратата, понесъл електрическата палка като шпага. Прасна Волпи, който падна сгърчен на пода. Реших, че това е един хубав урок за цялата група. Знаех, че камерата все още е фокусирана върху саморъчния надпис. Умиротворителните действия на Ханк не бяха заснети.

– Дръж си устата затворена, Франк – кресна той.

– Това се отнася и за вас, отрепки такива.

Струва ми се, че всички го разбраха.

Без предупреждение Моли отново завъртя камерата и този път насочи безжалостното ѝ око към мен. Изправих се в цял ръст, поех си дълбоко въздух и вперих поглед право в обектива.

След хладнокръвното убийство на Сами в Челси аз се заех с неща, които никога нямаше да свърша, ако бях останал в "Нелсън, Гудуин и Микел". Надявах се, че постъпвам правилно. През последната си година в Колумбийския зубрех като луд. И не само защото бях обсебен от мисълта за убийството на Питър и последвалия го низ от несправедливости. Четях и препрочитах "Основи на съдебните техники" и "Изкуството на кръстосания разпит" – класика, издадена през 1903 година, която си оставаше все така актуална.

– В ефир сме – каза Моли и потупа червената лампичка на камерата. – Излъчваме. Давай, Джак.

– Казвам се Джак Мълън – започнах аз с пресеклив глас, който сякаш принадлежеше на чужд човек. – Роден съм в Монток и целия си живот съм прекарал тук.

Никой друг в стаята не беше така напрегнат като мен, но аз разчитах на сигурната си и премерена интонация, която така прилежно бях упражнявал по време на обучението си в Колумбийския университет. Чрез тона и държанието си се опитвах да покажа, че съм трезв и разумен човек и заслужавам да бъда изслушан.

Знаех, че моментът е назрял за това. Бях сигурен, че много хора са разгневени и разтревожени от несправедливите съдебни процеси в последните години: делото "Симпсън", присъдата над Диало в Ню Йорк Сити, скалъпения процес на Джон-Бенет Рамзи и много други в различни градове и градчета.