Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

За нещастие на Макс курсът на акциите му бе паднал от 189 долара до 67 цента. И макар че вилата бе погълнала над 20 милиона дотук, Клайнерхънт бе по-загрижен да си спасява задника, отколкото да го пече на слънце. През последните шест месеца единствените посетители тук бяха случайни сърфисти или курортисти, които се изкачваха от плажа дотук по залез-слънце, за да зърнат гледката от безкрайните балкони.

Тази пролет крилатата фраза сред собствениците на недвижими имоти беше: Не строй нищо в близост до никого. Макс Клайнерхънт несъмнено ги бе изпреварил в това отношение.

Ханк натисна едно копче на уреда за дистанционно управление, прикрепен към колана му. Лъскава стоманена врата се вдигна между дюните и камионът влезе във фантастичен подземен дванайсетместен гараж.

Още преди да спрем окончателно, Полин притича и ме прегърна през прозореца.

– Това бяха най-дългите дванайсет часа в живота ми – прошепна тя.

– И в моя – прошепнах в отговор.

Зад нея стояха Фентън, Моли и Марси.

Старите ми приятели се скупчиха зад млекарския камион като деца около коледна елха. Отворих скърцащата задна врата и скочих вътре. Започнах да махам лепенките, с изключение на тези на китките им.

– Как можеш да се отнасяш към нас по такъв начин! – възкликна Кемпиън, когато махнах лепенката от устата ѝ. – Та ти беше гост в нашия дом.

– Е, сега ти си ми гост – отвърнах аз.

Триша Пауъл намери отдушник на гнева си, като процеди, сочейки изцапаната си вечерна рокля от черно кадифе:

– Това е Армани, животно такова.

Бари Нюбауър не проговори, след като свалих лепенката от устата му. Надникнах в стоманените му очи и разбрах, че е прекалено зает да крои планове как да се измъкне, за да хвърля приказки на вятъра.

Франк Волпи само ми каза: "Ти вече си мъртъв!", и в неговите уста тази заплаха прозвуча много убедително.

Докато ние с Фентън им помагахме да слязат от камиона, Марси извади няколко плажни стола. Ханк докара количка за сервиране, върху която бяха строени две редици прозрачни предмети: в едната имаше неразопаковани спринцовки за еднократна употреба, в другата – 100-милилитрови епруветки.

Бари Нюбауър продължи да ме гледа злобно, докато съобщавах някои добри и някои лоши новини.

– След няколко минути ще можете да влезете в къщата и да се настаните удобно. Но преди това този човек, който е дипломиран медик, ще вземе кръв от всички вас, с изключение на господин Монтроуз. Нищо няма да ви обяснявам, затова, моля, не питайте.

Работата не вървеше добре.

– Само някой да ме докосне с игла, ще го съдя! – изкрещя Том Фицхардинг.

Припомних си снимките, на които той и жена му бяха заедно с Питър. Брат ми трябва да е бил едва шестнайсетгодишен.

Шумно зашлевих Фицхардинг през лицето. Звукът накара всички да млъкнат. А и аз се почувствах по-добре. Фицхардинг и жена му определено не ми харесваха и имах основателни причини за това.

– Веднага щом приключим с тази неприятна процедура, сте свободни да влезете вътре – повторих аз. – Можете да вземете душ, да се преоблечете и даже да подремнете. Но независимо от това дали ще ни съдействате или не, никой няма да влезе в къщата, докато не приключим с това.

– Малък мерзавец! – каза Стела Фицхардинг.

Наведох се към нея.

– Знам всичко за теб и Питър. Млък, дяволите да те вземат!

– Трябва да взема душ. Можете да започнете с мен – предложи Триша Пауъл и седна на един от столовете. Уморено протегна ръка.

След това нещата потръгнаха удивително гладко. Ханк и Марси взеха по 90 мл кръв от всеки от гостите и сложиха етикетчета на епруветките. После заложниците бяха въведени в къщата в почти завършеното крило за фитнес и спортни забавления. На пода бяха наредени съвсем нови дюшеци. Разбира се, беше им позволено да ползват банята. Дори осигурихме кафе и кифлички. И обилно количество мляко с гарантиран органичен произход.

– Опитайте се да поспите – посъветвах ги аз. – Денят ще бъде дълъг.

Още през седмицата Марси бе напазарувала в магазина за дрехи на килограм в Ривърхед, снабдявайки всеки от гостите с подходящо облекло. Когато семействата Нюбауър и Фицхардинг, Волпи, Триша Пауъл и Монтроуз се наредиха за закуска, те вече бяха облечени – е, скромно, но прилично. Храната и сънят бяха подобрили настроението им, но по лицата им се четеше объркване и безпокойство. Защо сме тук? А сега какво?

Много бяхме мислили за сигурността и решихме да се придържаме към най-простите средства. Всяка врата в това крило на къщата беше затворена с резе. На някои от тях имаше двойни резета. Казахме на гостите си, че в мига, в който създадат някоя неприятност или дори само събудят подозрение, ще се окажат отново вързани и със запушени усти. Засега заплахата действаше. Помагаше и това, че Марси, Фентън и Ханк през цялото време носеха електрически палки.