Христо Калчев - Лебедовата песен на майора

— Застреляй ме! — каза Любомир Лазов и завинаги прекъсна свещената връзка с баща си.

Сега, години по-късно го търсеше отново. Загледан в мътните води на залива на Малмьо, младият Лазов се питаше дали баща му ще му осигури тази връзка или не. „Баща ми е, ще го направи, — казваше половината от съзнанието му, ченге е, ще ми откаже… — другата половина“. Тогава в главата му се зароди една идея, подсказана от Аса, която по някакъв вътрешен начин му беше чужда. Любо набра телефона отново, изчака десетина секунди и после каза:

— Мамо, аз съм!

Минути по-късно, когато ужасената му майка успя да възстанови и дишането и говора си, Любчо продължи:

— Имам нужда от помощ! Помощ от тебе, мамо! Баща ми не трябва да знае нищо за нашия разговор.

Жената на Лазар Лазов — Аса обърна земята, обади се на всички възможни източници, с изключение на Рогатия, както сама тя мислеше, но намери телефонния номер на Козела и го продиктува на сина си. После отиде в църквата „Св. Параскева“, купи свещи за мъртви и живи, сложи в свещниците за живите, но когато се наведе над пясъчния сандък, да почете мъртъвците си, внезапно я връхлетя шемет, загуби съзнание, падна до пясъчното сандъче и умря като праведник. Последната й мисъл беше: „И все пак, аз помогнах на сина си“.

Ченге по характер Лазар Лазов — Аса погреба жена си, изпрати гостите си и остана сам в празната си къща. Някога беше създал дом, сега това беше пустиня. Имаше жена — мъртва, жив син — повече от мъртвец, но какво беше убило жена му? И тогава погледа му попадна на телефона й. Елена Лазова беше оставила джиесем-а си до леглото в спалнята. Защо там? Сякаш хиляда волта ток удари старото ченге. Той скочи, грабна апарата и напусна дома си. Един час по-късно вече знаеше всичките разговори на жена си и най-важното, че синът му беше открил Козела.

— Аберадо, — каза Любомир Лазов — намерих Козела! Сигурен ли си, че ако застанем очи в очи с него, знаеш какво да му предложиш?

— Петстотин милиона долара, приятелю! — отговори евреина.

— Как?!

— Ето този въпрос не биваше да ми задаваш — каза Аберман. — Направим ли партия ти, той и аз ще научиш подробностите. До тогава само можеш да гадаеш.

— И понеже аз не съм гадател, Аберадо, но обичам парите казвай какво предлагаш?

— Ти да ме заведеш при Козела, — кротко каза Аберман — останалото е моя работа.

— Моят процент? — попита Любо Лазов.

— Това са сметки, които ще уточняваш само и единствено с Козела, българино! — каза Влад Аберман. — Ако си готов да играеш в този отбор, замини за Амалфи, има го на картата, отсреща е остров Капри. Стигнеш ли там — обади ми се! Аз съм евреин, мразя студа, тогава ще ти кажа къде съм аз и заедно ще отидем при Козела, ако благоволи да ни приеме. Ако не — забрави тоя телефон и не се мотай из Европа с татуирани мутри.

„Утре е най-добрия ден в годината“ си мислеше Майора, докато се готвеше да излезе от хвойновата си вана. Беше двадесет и девети декември, четири и тридесет сутринта. Той не беше лягал, а и нямаше намерение да го прави. Две магистрали кокаин щяха да го държат жизнен днес и утре, а вдругиден щеше да напусне държавата за дълга и спокойна почивка. Така че можеше да си позволи това претоварване.

Държавата беше в траур, шибаните политици бяха изпратили военни гурбетчии в Ирак и тази вечер щяха да посрещат ковчезите им. Нищо по-удобно за човек като него. „Риба се лови в мътна вода“ — си мислеше Майора, докато нахлузваше хавлията и преценяваше как да постъпи. После събуди Попето. Беше четири и петдесет сутринта на двадесет и девети декември 2003 година, но гласът на главния му счетоводител звучеше изненадващо бодро.

— Слушам, шефе!

— Колко от екипа можеш да събереш до седем сутринта? — попита Майора.

— Колкото кажеш — беше отговорът.

— Тогава събери всички — каза Михаил Митев и включи еспресо — машината, изпи една чаша силно кафе, „удари“ една магистрала и включи телевизора.

Минавайки по каналите той не откри нито една новина по-различна от тази, която му трябваше. На следващия ден държавата щеше да бъде в траур, а за него — звезден миг. В седем и половина, Майора изпрати Попето пред акционерите си. Четиринадесет души трябваше да измрат в следващите двадесет и четири часа и смъртта им да остане незабелязана под знака на националния траур. Попето разпрати бригадите и се качи при него в Пентхауса.

— Готово, шефе. Момчетата потеглиха.

— Плати ли им? — попита Майора.

— Не, за бога — каза главният счетоводител — нали плащаме само за свършена работа.