Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Явно щеше да му се наложи да се справя с помощта на фенерчето.

Какво правя всъщност? Дори не мога да включа осветлението.

Продължи да навлиза във вътрешността на катакомбите, разсъждавайки какво всъщност го привлича така силно и кое разпалва любопитството му. Кое го бе пленило.

Звук.

Той се сепна.

- Има ли някой тук?

Притихна на място. Ами ако е мама?! Нима бе възможно тя да е разбрала какво става и да е хукнала към катакомбите?! За съвсем мъничко той се надяваше това да е тя.

Но уви. Твърде беше рано. Нямаше как да е разбрала, че той не си е у дома. А и тя би извикала името му. Той я познаваше добре. „Роберт! - щеше да изкрещи тя. - Роберт? Тук ли си, момчето ми?” Щеше да изпадне в истерия. Гаранция! Със сигурност щеше да изпадне в истерия.

Повторно някакъв звук.

Стъпки ли бяха това?

Стъпки в чакъла.

Роберт преглътна.

Кой би могъл да бъде това?

Умберто? Не. Умберто е на вечерята с археолозите. Окей, не е мама, не е и Умберто. Кой е тогава? Някой археолог ли? По това време от денонощието?! Ами тогава защо той не включи осветлението? Възможно ли бе това да е някой пазач?

Или пък... някой друг?

Роберт се ядоса сам на себе си. Пословичното му любопитство!

Едва ли помнеше всички онези пъти, когато майка му го беше молила да внимава. Да се замисли за последствията, преди да се втурне с главата напред в нещо.

Преди няколко години Роберт беше успял да влезе в един строеж в квартала им. Е, не беше успял да влезе. По-скоро беше успял да се промъкне. Просто искаше да види всички онези машини и булдозери. Дали ги управляват с помощта на сложна апаратура? Дали ги задвижват с газ и бензин, подобно на автомобилите? Успя да влезе в строежа през една малка дупка в оградата. Ако трябваше да каже истината, то той лекичко помогна на дупката в оградата да стане достатъчно голяма, че да може да се провре през нея и да мине от другата страна. Когато се промъкна вътре, си мислеше, че бяха приключили работата за деня. Но в следващия момент пред него се изправи огромен багер. Беше само на няколко метра от него. Багерът спускаше строителни материали на земята. Завиха аларми. Спряха строителната дейност. Един мъж се втурна към него, просна го през рамо и го отведе на сигурно място. Беше бесен! Знаел ли Роберт колко близо бил до смъртта? Ръководителят на обекта звънна на майка му, която трябваше да дойде и да го прибере.

Скоро след това отново се случи нещо. Той видя в YouTube какво се случва, ако човек смеси натрий и вода. Искаше му се да провери дали наистина е така. След като би последният звънец в училище, той изчака лабораторията по химия да се изпразни. Донесе вода в епруветка. Откри в кабинета на учителя по химия бутилка фенолфталеин и натрий. Сложи си гумени ръкавици и пусна фенолфталеина във водата. После заинтригувано пусна парченце натрий в кашичката. В следващия миг смесицата експлодира. Всичко в кабинета беше посипано с прах. Алармата за пушек се включи. Заслепен от пушека, Роберт успя да излезе в коридора слепешката. Няколко минути по-късно пристигнаха и пожарникарите. Пак сирени! Тогава Роберт остана със съучениците си на двора и се преструваше, че всичко е наред. Но естествено, успяха да го разкрият.

А сега той беше тук. В катакомбите. А все пак мястото му в никакъв случай не беше там. Умберто направи всичко възможно, за да обясни на майка му и на него, че мястото не е обезопасено и едно дете в никакъв случай не бива да стъпва там.

Роберт слушаше. Тишина. Нима беше сбъркал? Нима не беше чул стъпки? Спря се и се ослушва в продължение на няколко минути. След това събра смелост и продължи нататък.

Влезе в голямата камера. Прастарите каменни стени бяха покрити с неразбираеми знаци и символи.

Разпозна мястото. Това беше процепът в стената. Внимателно повдигна буркана. С помощта на фенерчето си освети символа, който търсеше. Коптския кръст, не анкх.

Това не е маловажна сензация.

Извади мобилния си телефон и направи няколко снимки на символа:

Отново някакъв звук. Като въздишка.

Роберт притаи дъх и замръзна на мястото си. „Има ли някой тук?” - това му се искаше да извика. Но не смееше. Все едно задаването на този въпрос щеше да накара онзи, който се криеше в тъмнината, да излезе от нея и да дойде при него. А може би не беше човек, а нещо.