Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Това е голяма сензация.

Роберт беше въодушевен и изпълнен с плам, когато напусна Ватикана. Тичаше по улиците на Рим обратно към апартамента. Коптският кръст беше нещо, с което щеше да изненада майка си и Умберто. Онези, които дори не благоволиха да дойдат при него, когато ги викаше долу в катакомбите. Които не му повярваха, когато разказа за откритието си. В същото време знаеше, че и двамата нямаше да го пуснат долу в катакомбите по време на разкопките по същата причина. Не и без доказателство. Той се нуждаеше от нещо повече. Роберт спря. Щом бе успял само за няколко минути да разгадае една голяма сензация в катакомбите, какво ли би се случило, ако успее да прекара там повече време? Роберт знаеше какво е нужно да направи. Навярно го бе знаел, още когато Умберто му отказа достъп, но го беше потиснал в себе си: по един или по друг начин трябваше да успее да слезе в катакомбите самостоятелно. Трябваше да открие нишата със съда, закриващ символа, за да има снимка като доказателство за съществуването на коптския кръст, който беше издълбан в стената. И после щеше да изследва катакомбите за наличието на други символи. Точно заради това беше дошъл и в Рим.

Но как щеше да го стори? И кога?

Възможността му се отвори още същата вечер.

Майка му го повика, когато заключи вратата на апартамента след себе си. Беше капнала от умора и цялата в пот от дългия работен ден долу в катакомбите.

Викна му:

- Ей, Роберт?

- Мда?

- Ще успееш ли да се справиш сам тази вечер.

- Сам ли?

- Ще ти дам пари, за да идеш до Макдоналдс.

- Защо?

- Знаеш как е. Умберто покани археолозите на вечеря. Малък празник.

- Какво ще празнувате?

- Нищо конкретно. Че започнахме разкопките. Бих могла да откажа, ако смяташ, че няма да се справиш сам. Или пък си съгласен?

- Естествено, че съм съгласен - отговори той. Отговори между другото. С безразличие. Така тя нямаше да заподозре какво си мислеше той всъщност: Дааааааа! Щом археолозите са в ресторант заедно, то катакомбите щяха да са пусти. И щеше да може да ги изследва. Той.

Майка му се гримира, взе си душ и се напарфюмира.

Влезе в стаята, където Роберт седеше заедно с таблета си и работеше над записките си и списъците си с факти.

- Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред? - запита го тя за четиристотин и четирийсети път.

- Заслужаваш да се позабавляваш малко - отвърна й той като възрастен и я прегърна.

Щом майка му отново хукна към банята - някаква къдрица не си заставаше на мястото, Роберт използва момента: промъкна се към чантата й и взе връзката с ключове. Безшумно успя да извади ключа за катакомбите.

Долу на улицата се чу бибиткането на кола. Със сигурност това беше Умберто. Роберт тъкмо успя да върне връзката с ключовете в чантата на майка си, преди тя да излезе от банята. Подаде му пари за най-голямото меню в Макдоналдс - от онези, в които включват и млечен шейк.

Той стоеше край прозореца и махна на майка си и Умберто, които тръгнаха в огромния му прясно излъскан автомобил Алфа Ромео. Роберт стисна зъби. Та това почти беше лесно като детска игра.

Изчака известно време. За сигурност. Майка му беше от хората, които все забравяха по нещо. Но когато се увери, че няма да се върнат, той извади ключа и фенерчето, слезе по стълбите и излезе на улицата. Взе такси до разкопките и плати с парите, които му бе оставила майка му.

По принцип в района на разкопките винаги кипеше най-различна дейност. А сега всичко беше пусто. Ни звук. Нито една жива душа нямаше наоколо.

Това устройваше Роберт.

Последното, което направи, преди да слезе долу в катакомбите, беше да закачи връхната си дреха при входа на катакомбите. Като един вид поздрав, който никой нямаше да види.

Беше тъмно. Най-вече хладно. Роберт се чувстваше като детектив или по-скоро като шпионин на тайна мисия. Най-накрая щеше да разбере какви тайни крият катакомбите. Не знаеше какви точно бяха тези тайни. Но там долу имаше нещо повече от коптския кръст. Усещаше го. Обаче не знаеше какво бе то.

Рим - в катакомбите

Всепроникваща тъма. И тишина. Не се чуваше нито звук.

Застоялият суров въздух в тъмнината се усещаше още по-силно. В това нямаше нищо чудно. Все пак хиляди трупове са прекарали тук столетия. Роберт пое дълбоко въздух през носа, за да свикне с неприятната миризма.

Включи фенерчето и тогава видя оранжевата кутия за електричество точно под стълбата. Отвори вратичката на електрическото съоръжение и натисна първото копче. Нищо не се получи. Опита с второто копче. Нищичко. Винаги така става! Сигурно някъде имаше централен шалтер.