Том Егеланд: Загадката на катакомбите

Във вдлъбнатина в стената той съзря символ, който беше изсечен в каменната стена. Символът беше отчасти скрит зад някакъв съд, така че той го бе видял по някаква щастлива случайност.

Роберт застина. Символът му изглеждаше така познат. Опита се да си спомни къде го бе срещал. Но все пак не го виждаше толкова отчетливо. Глиненият съд му пречеше. Дали можеше да го отмести малко? Не, знаеше много добре, че не бива. Познаваше правилата на археолозите. Това беше все едно да преместиш нещо от местопрестъплението.

Точно тогава майка му го повика. Тя и Умберто бяха подминали следващия завой.

- Мамо, ела тук да видиш нещо! - извика й той.

- Не сега!

- Но, мамо...

- Стой близо до нас!

- Но...

- Роберт! Идвай тук веднага!

Гласът й му даде да разбере, че не бива да се противи. Роберт трябваше да потича малко, за да га настигне.

- Мамо...

- Тихо!

- Но, мамо...

- Не прекъсвай Умберто!

Напевният глас на Умберто представяше катакомбите.

- Никой все още не знае с точност колко дълги или колко дълбоки са тези катакомби. Това е едно от нещата, които ги правят толкова интересни. Не знаем също така и колко покойници има тук. Но навярно става въпрос за няколко хиляди.

„Няколко хиляди! Невероятно!” - помисли си Роберт.

Тунелът пред тях беше непроходим.

- Така, по-нататък вече не можем да отидем! - рече Умберто. - Преди да продължим, трябва да се погрижат за сигурността в тази отсечка. Основите нататък не са стабилни. Доста неща трябва да се свършат, преди да продължим работата натам. Доколкото знаем, в тази посока няма изход.

Върнаха се по друг, по-кратък път. Катакомбите си бяха истински лабиринт. Умберто, за щастие, знаеше пътя.

След разходката се качиха обратно горе по дървената стълба .Върнаха се навън при следобедното слънце, при светлината, при свежия въздух. Роберт напълни дробовете си с него и се опита да прогони странното усещане в тялото си.

- Благодаря за разходката - рече майката.

- Видях един символ... - започна Роберт.

- Да! - прекъсна го Умберто. - Не е ли страхотно! Стените на катакомбите са пълни с надписи и стари символи. Християните са ги дялали върху стените. Със сигурно са го правели и другите хора, които са слизали долу в катакомбите.

- И преди съм виждал този символ - рече Роберт.

- Често е така със символите.

- Но точно този символ...

- Роберт ще стане археолог - прекъсна го майка му и го погали по косата.

- Страхотно! - рече Умберто.

- И знаеш ли какво? Ще бъде мой асистент.

- Твой асистент ли? - запита Умберто, като се смееше.

- Да. Нали не е проблем? Надявам се, че не е. Това, че той ще ми помага.

- Ще ти помага как?

- По време на разкопките, разбира се. Долу в катакомбите.

Умберто стана сериозен. Погледът му се измести от Роберт към майка му, а после отново погледна момчето.

- Добра идея. Абсолютно.

Въздържа се да каже какво мисли.

Роберт и майка му го гледаха въпросително. Роберт знаеше какво ще последва.

- Но - Умберто вдигна ръце, - няма как да стане. Правилата са строги. Роберт е дете. А едно археологическо разследване под земята е твърде рисковано предвид възрастта му. Съжалявам. Няма как да стане.

- Но... - подхвана майка му.

Умберто вдигна ръце.

- Наистина съжалявам, но отговорът ми е „не“.

Отговорът ми е „ не ”,

Седяха в таксито по обратния път към апартамента. Роберт беше толкова ядосан, че очите му бяха пълни със сълзи. Беше забил поглед в страничното стъкло на автомобила, за да не успее майка му да види колко му е неприятно. Покрай тях профуча полицейска кола. Сирената виеше. Един скутер мина покрай тях.

Отговорът ми е „не“.

Не ли?

Та той беше разказал вече на всичките си приятели, че ще работи като археолог дълбоко долу в катакомбите.

И какво стана? Не му разрешиха.

- Ох, това е ужасно, Роберт - рече майка му.

- Нищо - каза той.

Нищо ли? Не, изобщо не беше нищо. Майка му беше нарушила обещанието си. Когато за пръв път му каза, че може да отидат в Рим, той не беше особено въодушевен. Тъкмо беше станал капитан на отбора по футбол - той, а не Патрик. И какво? Трябва да се преместят в Рим? Помнеше всяка дума от разговорите им. „Роберт - беше му казала майка му, - няма да се местим там. Става въпрос за един месец. Четири седмици! И треньорът обеща, че когато се върнеш, отново ще можеш да поемеш капитанското място в отбора”. Беше разговаряла и с директора на училището, и с председателя на класа. Зад гърба му! Всички знаеха за Рим. Освен Роберт. „Можеш да бъдеш мой асистент - каза му тя. - Ще бъдеш с мен долу в катакомбите и ще помагаш. Ще научиш куп неща”. Тогава сърцето му подскочи. Ще работи като археолог! В Рим! Не на игра, наистина!