Агата Кристи: Загадката на синята ваза

Джек Харингтън разочаровано огледа резултата от удара си по най-далечната цел. Застанал до топката, той премери на око разстоянието до началната позиция. На лицето му ясно бе изписано възмущение и огорчение от това, което виждаше. С въздишка протегна стика си, размаха го ожесточено два пъти, като направи на пух и прах първо едно глухарче, после снопче трева, и едва тогава улучи топката.

Трудно е, когато си на двадесет и четири години и единствената цел в живота ти е да сведеш до минимум несполучливите си удари при голфа, да си принуден да отделяш време и внимание и на задачата да си печелиш хляба. От седем дни в седмицата пет и половина прекарваше затворен в една махагонова гробница в града. В събота следобед и в неделя той с религиозен фанатизъм се отдаваше на истинския смисъл на живота си; от престараване дори бе наел стая в малък хотел край игрищата в Стъртън хиит и всеки ден ставаше в шест, за да се упражнява един час, преди да хване влака в 8:46.

Единственият недостатък на тази програма беше, че в този ранен утринен час Джек не бе в състояние да изпълни нито един успешен удар. Несполучливите удари следваха един подир друг. Топката припкаше весело по тревата и най-малко четири предварителни удара бяха необходими за едно попадение.

Джек въздъхна, сграбчи отново стика си и повтори наум магическите думи: „Пълен замах с лявата ръка, без да вдигаш поглед!“

Замахна и се спря като вкаменен — пронизителен вик разцепи тишината на лятната утрин.

— Убийство! Помощ! Убийство!

Гласът бе на жена и накрая замря в късо задавено ридание.

Джек захвърли стика на земята и се спусна по посока на вика.

Бе долетял съвсем отблизо. Тази част на игрището беше едно съвсем пусто поле и наоколо имаше само няколко къщи. Всъщност в съседство имаше една единствена живописна малка вила, която му бе направила впечатление със старинното си изящество. Джек се затича към нея. Тя бе скрита зад обрасла с пирен стръмнина, но той я заобиколи и след по-малко от минута застана до ниската заключена портичка.

В градината стоеше едно момиче и в първия момент Джек реши, че то бе извикало за помощ. Но бързо промени мнението си.

В ръката си момичето държеше малка кошница, до половината пълна с бурени, и очевидно току-що се изправяше, след като бе оплевило широка леха с теменуги. Очите на момичето, както забеляза Джек, приличаха на теменуги, бяха като кадифе меки и тъмни, а цветът им — по-скоро теменужен, отколкото син. То цялото бе като теменужка в правата си, ленена, морава дреха.

Момичето гледаше Джек с изражение, което бе смесица от раздразнение и учудване.

— Извинете ме — каза младият мъж, — вие ли извикахте преди малко?

— Аз ли? Не, разбира се!

Изненадата на момичето беше толкова искрена, че Джек се сконфузи. То говореше с много мек и приятен глас, с едва доловим чужд акцент.

— Но вие не може да не сте чули? — възкликна той. — Викът дойде някъде оттук.

Момичето го погледна втренчено.

— Не съм чула абсолютно нищо.

На свой ред Джек го погледна втренчено. За нищо на света не можеше да повярва, че може да не е чуло отчаяния зов за помощ. Въпреки това спокойствието му бе така очевидно, че той не можеше да допусне, че лъже.

— Дойде съвсем отблизо — настояваше Джек.

Сега вече момичето го загледа подозрително.

— И какво чухте? — попита то.

— Убийство — помощ! Убийство!

— Убийство — помощ! Убийство! — повтори момичето. — Сигурно някой ви играе номер, мосьо. Кой може да бъде убит тук?

Джек се огледа със смътното желание да открие някой труп на градинската пътека. Все още бе напълно сигурен, че викът, който бе чул, бе действителен, а не плод на въображението му. Вдигна поглед към прозорците на вилата. Всичко изглеждаше съвършено тихо и спокойно.

— Искате ли да претърсите къщата? — сухо попита момичето.

То бе така очебийно скептично, че Джек още повече се обърка. Тръгна да си върви.

— Прощавайте — извини се той. — Трябва да е дошъл от по-горе, от гората.

Вдигна кепето си за сбогом и докато се отдалечаваше, хвърли поглед назад през рамото си и видя, че момичето спокойно се бе навело над бурените.

Известно време той скита из гората, но не откри нищо, по което да разбере, че се е случило нещо необикновено. И все пак бе повече от сигурен, че наистина бе чул вик. Накрая изостави издирванията си и се върна в хотела да изяде набързо закуската си и да хване влака в 8:46, както обикновено в последната секунда. Когато седна в купето, започна да го гризе съвестта. Не беше ли длъжен да съобщи веднага в полицията какво бе чул? Причината да не го направи бе единствено недоверието на теменуженото момиче. Очевидно то го заподозря, че си измисля — може би в полицията щяха да кажат същото. Беше ли напълно сигурен, че е чул вика?