Агата Кристи: Загадката на синята ваза

— Припаднахте, млади момко — или поне много добре се опитахте да го сторите.

— Боже мой! — изпъшка Джек.

— Какво ви стана? Нещо на главата ли?

— Ще ви кажа след минута, но първо бих искал да ви попитам нещо.

Докторът запали лулата си и се настани на насипа.

— Питайте, каквото искате — каза той успокояващо.

— Вие ме наблюдавате през последните няколко дена. Защо?

— Странен въпрос. И котката гледа царя.

— Не ме заблуждавайте. Искам да знам сериозно. Защо? Това е от жизнено значение за мен.

Лицето на Левингтън стана сериозно.

— Ще ви отговоря съвсем честно. Видях във вас признаци на голямо вътрешно напрежение и ми беше интересно да разбера какво е породило това напрежение.

— Мога да ви кажа веднага — отговори Джек с горчивина. — Полудявам.

Той драматично замълча, но изявлението му, изглежда, не събуди интерес и смайване, каквото очакваше и затова повтори.

— Казвам ви, полудявам!

— Много интересно — промърмори Левингтън. — Много интересно наистина.

Джек се възмути.

— Предполагам, че това е всичко, което можете да кажете. Вие лекарите сте дяволски безсърдечни.

— Хайде, хайде, млади приятелю, говорите напосоки. Да започнем с това, че макар да имам диплома, не практикувам. По-точно, не лекувам — не лекувам тялото, това е.

Джек го загледа с интерес.

— А съзнанието ли?

— Да, в известен смисъл. В действителност съм доктор на душата.

— О!

— Долавям пренебрежението в гласа ви и въпреки това налага се да използуваме някаква дума, за да обозначим основния елемент, който може да бъде разграничен и съществува независимо от плътската си обвивка — тялото. Знаете ли, че трябва да постигнете разбирателство с душата, млади човече: това не е просто религиозен термин, измислен от свещениците. Е, добре, да го наречем ум или „подсъзнателно аз“, или каквато дума предпочитате. Сега се засягате от тона ми, но мога да ви уверя, че наистина силно впечатление ми направи интересният факт, че толкова уравновесен и съвършено нормален младеж като вас страда от халюцинации.

— Наистина не съм с ума си. Съвсем съм се побъркал.

— Ще ми простите откровеността, но не вярвам.

— Имам халюцинации.

— След вечеря ли?

— Не, сутрин.

— Не е възможно — заяви докторът и отново запали изгасналата си лула.

— Казвам ви, че чувам неща, които никой друг не чува.

— Един човек от хиляда може да види спътниците на Юпитер. Това, че другите деветстотин деветдесет и девет не ги виждат, не е причина да се съмняваме в съществуването на тези спътници и сигурно не е причина този един да бъде обявен за душевно болен.

— Спътниците на Юпитер са доказан научен факт.

— Съвсем възможно е халюцинациите днес-утре да станат доказани научни факти.

Несъзнателно Джек се повлия от реалистичното мислене на Левингтън. Той се почувствува крайно успокоен и ободрен. Докторът се вглежда внимателно в него минута-две и кимна.

— Така вече е по-добре — каза той. — Бедата при вас младите е следната: толкова сте уверени, че нищо друго не съществува извън собствената ви философия, че щом се случи нещо, което да разколебае вашето убеждение, изпадате в тревога. Нека чуем причините, поради които смятате, че полудявате, и тогава ще решим дали да ви турим под ключ, или не.

Джек описа цялата поредица от случки, колкото се може по-достоверно.

— Това, което не мога да разбера — завърши той, — е защо тази сутрин викът прозвуча в седем и половина, пет минути по-късно.

Левингтън помисли една-две минути.

— Колко показва вашият часовник? — попита той.

— Осем без четвърт — отвърна Джек, след като погледна.

— В такъв случай всичко е съвсем просто. Моят показва осем без двайсет. Вашият часовник избързва с пет минути. Това е много съществен пункт за мен. Всъщност е без значение.

— В какъв смисъл?

На Джек започна да му става интересно.

— Най-правдоподобното обяснение е, че първата сутрин наистина сте чули някакъв подобен вик — било то шега, или не. Следните дни сте си внушили да го чуете точно по същото време.

— Сигурен съм, че не съм.

— Несъзнателно, разбира се; подсъзнанието ни устройва понякога странни шеги. Но, така или иначе, това обяснение не е убедително. Ако в случая се касае за внушение, би трябвало да чуете вика в седем и двадесет и пет по вашия часовник и никога нямаше да го чуете, когато времето според вас е минало.

— Тогава какво?

— Но то е очевидно. Викът за помощ има съвсем определено място във времето и пространството. Мястото е околността на тази вила, а времето е седем и двадесет и пет.