Агата Кристи: Загадката на синята ваза

— Китайска ваза — промълви Левингтън. В продължение на минута-две той потъна в размисъл, после внезапно вдигна глава, а в очите му блестеше особена светлина. — Харингтън, откога чичо ви има тази ваза?

— От колко време ли? Не зная.

— Помислете! Наскоро ли я купи?

— Не знам… о, да. Мисля, че беше скоро, сега се сещам. Самият аз не се интересувам твърде от порцелан, но си спомням, че ми показа „последните си придобивки“ и вазата бе една от тях.

— Преди около два месеца ли? Семейство Търнър са напуснали Хедър котидж точно преди два месеца.

— Да, мисля, че тогава.

— Чичо ви посещава ли понякога разпродажби в провинцията?

— Той непрекъснато е в гонитба на разпродажби.

— В такъв случай нашето предположение, че може да е купил точно този порцеланов съд от разпродажбата на вещите на Търнър, не е невъзможно. Странно съвпадение или може би това е, което нарекох сляпа справедливост. Харингтън, трябва веднага да разберете от чичо си откъде е купил вазата.

Лицето на Джек посърна.

— Боя се, че е невъзможно. Чичо Джордж е в Европа. Не зная дори къде да му пиша.

— Колко време ще отсъства?

— Три седмици или поне месец.

Настана тишина. Фелиз седеше и с тревога местеше поглед от единия мъж към другия.

— Нищо ли не може да се направи? — попита тя боязливо.

— Нещо все пак може да се направи — обади се Левингтън и в гласа му се долавяше сподавено вълнение. — Може да е необикновено, но вярвам, че ще има успех. Харингтън, трябва да вземете тази ваза. Донесете я тук и ако мадмоазел разреши, ще прекараме една нощ в Хедър котидж заедно с вазата.

Джек усети, че го полазват неприятни тръпки.

— Какво мислите, че ще излезе от това? — попита той разтревожен.

— Нямам никаква представа; честно казано, вярвам, че загадката ще бъде разрешена и духът ще се успокои. Твърде възможно е вазата да има двойно дъно и нещо да е скрито вътре. Ако не се случи нищо, ще трябва да използуваме собствената си изобретателност.

Фелиз плесна с ръце.

— Това е чудесно хрумване — възкликна тя. Очите й горяха ентусиазирано.

Джек далеч не се чувствуваше толкова въодушевен. В действителност самата мисъл за такова нещо го караше да изпада в страхотна паника, но за нищо на света не би го признал пред Фелиз. Докторът се държеше така, сякаш нямаше нищо по-естествено от предложението му.

— Кога можете да вземете вазата? — обърна се Фелиз към Джек.

— Утре — неохотно отвърна младежът.

Все пак тази работа трябваше да се доведе докрай. Иначе нямаше да може да се отърве от спомена за смразяващия кръвта вик за помощ, който го спохождаше всяка сутрин.

На следващата вечер отиде в дома на чичо си да вземе въпросната ваза; когато я видя, веднага се убеди, че това е същият съд, който бе нарисуван на скицата с водни бои. Колкото и да я разглеждаше обаче, не можа да открие в нея каквото и да било скривалище.

Когато двамата с Левингтън пристигнаха пред Хедър котидж, бе единадесет часът. Фелиз ги чакаше и преди още да успеят да почукат, отвори вратата.

— Влезте — прошепна тя. — Баща ми спи горе и не бива да го будим. Ще ви направя кафе.

Тя ги въведе в малка уютна дневна. В камината имаше спиртник, на който им свари ароматно кафе.

Тогава Джек разви вазата от купчината хартии. Фелиз ахна, когато погледът й се спря върху съда.

— Да, да — възкликна тя оживено. — Тази е, бих я познала винаги.

Междувременно Левингтън правеше своите приготовления. Премести всички дреболии от една малка масичка и я сложи в центъра на стаята. После взе от Джек синята ваза и я постави в средата на масичката.

— Сега — обяви той — сме готови. — Изгасете светлината и нека седнем на тъмно около масата.

Останалите се подчиниха. Гласът на Левингтън се разнесе в тишината.

— Не мислите за нищо определено. Не напрягайте ума си. Възможно е някой от нас да е медиум. Ако е така, той ще изпадне в транс. И запомнете, няма нищо страшно. Изгонете страха от сърцата си и се отпуснете, отпуснете се…

Гласът му заглъхна и настъпи тишина. С всяка изминала минута тишината като че ли ставаше все по-напрегната. Лесно му беше на Левингтън да каже: „Изгонете страха.“ Джек изпитваше не страх, а направо паника. Бе почти сигурен, че и Фелиз изпитваше същото. Чу я да прошепва ненадейно със страх в гласа:

— Нещо ужасно ще се случи. Чувствувам го.

— Изгонете страха! — повтори Левингтън. — Не се съпротивлявайте на влиянието.

Тъмнината като че ставаше по-наситена, а тишината — по-осезаема. И все повече се засилваше това смътно усещане на заплаха.