Агата Кристи: Загадката на синята ваза

Той се отърси като че отхвърли някаква идея-фикс, която го бе завладяла, и се обърна към Джек с обичайната си усмивка.

— Нека оставим поне засега тази тема — предложи той.

Джек с готовност се съгласи, но никак не му бе лесно да престане да мисли за това.

В края на седмицата той енергично се зае сам да направи разследване, но не успя да разкрие кой знае колко повече от доктора. Окончателно бе изоставил играта на голф преди закуска.

Следващата брънка във веригата се появи от най-неочакван източник. Когато се прибра един ден от работа, му съобщиха, че го чака млада жена. За огромна негова изненада оказа се, че това е момичето от градината — теменуженото момиче, както я наричаше винаги в мислите си. То бе много нервно и смутено.

— Ще ми простите, мосьо, че идвам да ви търся така. Но има нещо, което искам да ви кажа… аз…

Момичето се огледа несигурно.

— Елате тук — веднага се отзова Джек и я заведе в безлюдната дамска дневна на хотела — мрачно помещение в червен плюш.

— Седнете, мис… мис…

— Маршб, мосьо, Фелиз Маршб.

— Седнете, мадмоазел Маршб, и ми разкажете всичко.

Фелиз послушно седна. Днес бе с тъмнозелени дрехи и красотата и очарованието на дребното й лице се открояваха повече от всеки друг път. Сърцето на Джек заби по-бързо, когато седна до нея.

— Ето какво — започна Фелиз. — Живеем тук отскоро и от самото начало чухме, че в къщата — нашата така приятна малка къща — има духове. Никакъв прислужник не се задържа. За мен това няма много голямо значение, справям се с домакинството и мога да готвя.

„Ангел — помисли си увлеченият млад човек. — Тя е прекрасна.“ Но външно поддържаше престорено делови израз.

— Смятах, че всички тези приказки за духове са глупост — до преди четири дена. Мосьо, в продължение на четири нощи сънувам едно и също нещо. Една дама — красива, висока и руса. В ръцете си държи синя порцеланова ваза. Тя е опечалена, много опечалена и непрекъснато ми подава вазата, като че ме умолява да направя нещо с нея. Но уви! Тя не може да говори и аз… аз не знам какво иска. Това сънувах първите две нощи, но на третата стана нещо повече. Тя изчезна със синята ваза и изведнъж я чух да вика — знаех, че е нейният глас, разбирате, нали… и, о! Мосьо, думите бяха същите, за които ме питахте онази сутрин. „Убийство — помощ! Убийство!“ Събудих се от ужас. Казах си — това е кошмар, случайно чух тези думи. Но миналата нощ сънят се повтори. Мосьо, какво е това? Вие също сте го чули. Какво ще правим?

По лицето на Фелиз бе изписан страх. Тя бе вкопчила една в друга малките си ръце и не отделяше умолителен поглед от Джек. Той се преструваше на спокоен.

— Всичко е наред, мадмоазел Маршо. Не бива да се тревожите. Ще ви кажа какво бих искал да направите, ако нямате нищо против. Да повторите цялата тази история пред един мой приятел, който живее тук, доктор Левингтън.

Фелиз му даде да разбере, че няма нищо против, и Джек отиде да търси Левингтън. След няколко минути се върна с него.

Левингтън се взря изпитателно в момичето, докато слушаше бързото представяне на Джек. С няколко окуражителни думи той успокои момичето и внимателно изслуша разказа му.

— Много интересно — рече той, след като тя свърши. — Казали ли сте това на баща си?

Фелиз поклати глава.

— Не бих искала да го тревожа. Все още е много болен. — Очите й се напълниха със сълзи. — Предпазвам го от всичко, което може да го развълнува или разстрои.

— Разбирам — меко се съгласи Левингтън. — Радвам се, че дойдохте при нас, мадмоазел Маршо. Джек Харингтън, както знаете, преживя нещо подобно. Сега вече, струва ми се, попаднахме на следа. Не се ли сещате за още нещо?

Фелиз трепна.

— О, разбира се! Колко съм глупава. Това е най-важното в цялата история. Вижте, мосьо, какво намерих в дъното на един от шкафовете.

Тя му подаде зацапан рисувателен лист, на който грубо с водни бои бе нарисувана жена. Картината бе лоша, но вероятно приликата бе голяма.

Представляваше висока, руса жена, в чието лице имаше нещо неуловимо неанглийско. Стоеше до маса, на която имаше синя порцеланова ваза.

— Открих го едва тази сутрин — обясни Фелиз. — Господин докторе, това е лицето на жената, която видях насън, и вазата е същата.

— Удивително — забеляза Левингтън. — Очевидно ключът на мистерията е в синята ваза. Прилича ми на китайска, вероятно е стара. По нея като че ли има някакви странни шарки.

— Китайска е — заяви Джек. — Виждал съм абсолютно същата в сбирката на чичо ми — той е голям колекционер на китайски порцелан, и си спомням, че забелязах скоро точно същата ваза.