Агата Кристи: Загадката на синята ваза

Джек прие поканата, която момичето му отправи с ръка, приближи се до ниския жив плет, който отделяше градината от поляната, и надникна над него.

— Изглеждат съвсем добре — забеляза той притеснен от леко съжалителния поглед, който момичето му хвърли, докато той говореше.

— Слънцето обаче е благоприятно, не смятате ли? — попита то. — Защото човек винаги може да полее цветята. А слънцето дава сила и поправя здравето. Господинът, виждам, днес е по-добре.

Утешителният тон много ядоса Джек. „По дяволите — каза си той. — Предполагам, че се опитва да ме лекува чрез внушение.“

— Абсолютно нищо ми няма — раздразнено отговори той.

— Много добре тогава — побърза да каже момичето.

Джек имаше неприятното чувство, че тя не му вярва.

Той се прицели в още няколко дупки и бързо се върна да закуси. Докато се хранеше, усети, и то не за първи път, настойчивия поглед на мъжа от съседната маса. Той беше човек на средна възраст, с мъжествено, внушително лице. Имаше малка тъмна брада и пронизващи сиви очи, държеше се естествено и уверено и това явно говореше, че е измежду по-високопоставените хора с професия. Джек знаеше, че се казва Левингтън; бе дочувал за широката му известност като лекар, но тъй като не беше чест посетител на Харли стриит, името не му говореше почти нищо.

Тази сутрин обаче той много силно усещаше безмълвното наблюдение, на което бе подложен, и това малко го уплаши. Нима тайната му бе изписана така ясно на лицето, че всички я виждат? Нима този човек с професионалния си усет бе разбрал, че има нещо не в ред в скритото от очите сиво вещество на мозъка му?

Джек потръпна при тази мисъл. Беше ли вярно? Нима наистина полудяваше? Халюцинация ли бе всичко това или някаква голяма шега?

Изведнъж му дойде наум много лесен начин да го провери. Досега бе ходил сам на игрището. Да речем, че с него дойдеше и някой друг? Тогава едно от следните три неща трябваше да се случи: гласът да не се появи; и двамата да го чуят; или… само той да го чуе.

Същата вечер пристъпи към изпълнение на плана си. Искаше да вземе със себе си Левингтън. Лесно завързаха разговор — възрастният мъж сякаш бе чакал само удобен случай. Стана ясно, че по една или друга причина Джек отдавна го интересува. Никак не бе трудно младежът естествено и леко да предложи да поиграят преди закуска. Уговориха се за следващата сутрин.

Излезнаха малко преди седем. Денят бе чудесен: тих и безоблачен, но не твърде горещ. Докторът играеше добре, а Джек отвратително. Цялото му съзнание бе насочено към приближаването на решителния момент. Непрестанно поглеждаше тайно часовника си. Към седем и двадесет бяха стигнали до седмата площадка, между нея и дупката се намираше вилата. Когато минаха оттам, момичето както обикновено бе в градината. То не вдигна поглед към тях.

Двете топки лежаха на тревата, топката на Джек — близо до дупката, а тази на доктора — малко по-нататък.

— Длъжен съм да вкарам — забеляза Левингтън. — Предполагам, че ще вкарам.

Той се наведе, преценявайки посоката, в която да удари. Джек стоеше неподвижен, с очи приковани в часовника. Беше точно седем и двадесет и пет.

Топката се търколи бързо по тревата, спря на ръба на дупката, поклати се леко и — хлътна вътре.

— Добър удар — каза Джек. Гласът му бе дрезгав и като че не бе неговия. Той отмести ръчния си часовник по-нагоре на ръката си с въздишка на облекчение. Нищо не се бе случило. Магията бе развалена.

— Имате ли нещо против да почакате за минута? — попита той. — Бих искал да изпуша една лула.

Спряха за малко край осмата площадка. Джек напълни и запали лулата си; въпреки усилията му пръстите му леко трепереха. Като че огромна тежест се бе смъкнала от плещите му.

— Боже, какъв хубав ден — забеляза той щастливо, загледан в панорамата пред себе си. — Хайде, Левингтън, ваш ред е.

Точно в мига, когато докторът удари, се разнесе гласът. Пронизителен, ужасяващ женски писък:

— Убийство — помощ! Убийство!

Лулата падна от безсилните ръце на Джек, когато той се обърна по посока на звука, а после се втренчи със затаен дъх в спътника си.

Левингтън гледаше надолу, засенчил очите си с ръка.

— Успешно, макар че едва не закачи препятствието.

Той не бе чул нищо.

Всичко се завъртя окото Джек. Той направи една-две крачки, като силно се олюляваше. Когато дойде на себе си, лежеше на тревата, а Левингтън се бе навел над него.

— Хайде, успокойте се сега, успокойте се.

— Какво направих?