Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Осъзна го - беше се изгубил. Нямаше и идея къде се намира в момента. Като че вече нищо не съществуваше - нито в катакомбите, нито навън. Само този безкраен лабиринт от гробни камери.

Стъпка по стъпка той продължи през каменните галерии, покрай портали, покрай камери с високи, величествени сводове.

Вече не минах ли оттук? В кръг ли се движа?

Когато зави на следващия ъгъл, тунелът още веднъж се раздели на две.

Чак сега осъзна защо археолозите и изследователите винаги носеха толкова много оборудване със себе си - за да не се изгубят, за да могат да намерят обратния път.

Роберт освети чакъла пред себе си.

Тогава ги откри.

Следите от стъпки.

Следите, които следваха други следи - тези от неговите маратонки марка Адидас.

След тях други отпечатъци.

Значително по-големи. По-груби.

Като че някой го преследваше.

Изпадна в паника и освети пространството около себе си с фенерчето. После го изключи. В нажежената тъмнина беше невидим.

Чакаше. Опита се да задържи въздуха си. Но не успя. Сърцето му биеше лудо. Вслуша се.

Мисли, Роберт, мисли!

Не беше никак лесно. В мислите му цареше хаос.

Трябва да откриеш обяснение!

Концентрира се. Два отпечатъка. Можеше да означава, че някой го е проследил. Но можеше и да значи че е попаднал на място, където някой от археолозите е оставил отпечатък.

Възможно ли беше това?

Той пусна фенерчето.

Сива сянка.

Роберт настръхна. Обърна светлината от фенерчето към мрака в тунела. Не видя никого. Ръката му трепереше. Светлината от фенерчето подскачаше във всички посоки.

Втълпяваше си. Навярно си втълпяваше. Това беше.

Или пък светлината от фенерчето създаваше илюзията, че около него има сенки и някой се движи. Това ставаше когато светлината попаднеше по неравности в стените.

Продължи напред. Чу проскърцването на малките камъчета по чакъла. Роберт веднага обърна фенерчето назад. Освети отсечката с него.

Никой нямаше там.

Извади мобилния си телефон. Нямаше покритие. Естествено, че нямаше покритие.

Какво правя аз в тези катакомби?

Защо не се опита да разговаря като хората с майка си за коптския кръст? Обстоен и спокоен разговор. Така тя щеше да му повярва. Но не. Наместо това той трябваше да се промъкне в катакомбите.

Роберт продължи. Устата му беше пресъхнала. Езикът му издаваше странни звуци, когато се допреше до небцето.

Трябваше да взема бутилка с вода, помисли си той.

Мислеше си за майка си. Милата му майчица, която винаги се грижеше за това той да се чувства добре Понякога му ставаше толкова тъжно, че му е така предана. Питаше го дали се справя в училище. Дали всичко е наред с отбора по футбол. С приятелите му. Дали нещо го мъчи. Просто трябва да дойдеш при мен, ако има нещо, Роберт. Понякога на него му се искаше да изкрещи, че всичко е наред. Дори и да не беше така. Просто искаше да има малко спокойствие.

Когато зави на следващия завой, разпозна мястото. Беше стигнал края на тунела. Намираше се в края на обезопасената отсечка, точно до предпазната стена. Катакомбите зад стената не бяха изследвани. Криеха куп опасности. Роберт трябваше да се върне обратно.

Звук. Зад него.

Още един плъх?

Роберт се огледа.

Нещо натежа в него.

Коленете му поддадоха. За малко щеше да се стовари на земята.

Сега го видя! В полутъмата в края на тунела.

Един монах.

Монах с лице, плувнало в пот.

Очите му пламтяха.

Рим - в катакомбите

Монахът беше облечен в дълга, черна дреха. Подобно на рокля.

- Кой си ти? - запита го Роберт. Гласът му трепереше и заплашваше, че напълно ще изчезне.

...си ти... си ти... си ти... отекна ехото.

Монахът не отговори. Роберт повтори въпроса си на английски.

... who are you ... are you... are you...

Монахът се приближи към момчето. Попадна в обсега на фенерчето. Очите му пламтяха от жегата.

Роберт направи крачка назад, отдалечавайки се от монаха.

Монахът спря. Бавно той придвижи ръката си от челото до стомаха и после от едното рамо до другото.

Кръстеше се.

После... после той започна да пее.

Пеенето беше ниско, монотонно.

Гласът беше ясен и дълбок.

Роберт слушаше.

Думите му бяха непознати. Думи от древни времена. Роберт успя да чуе и различи някоя друга дума. Нещо свързано Kristi kruks и теа luks. Каквото и да значеше това.

Изведнъж монахът млъкна. Двамата стояха по местата си и бяха вперили поглед един в друг. Всеки изчакваше действията на другия. Монахът вдигна напред ръце и обърна към момчето дланите си. Като свещеник.