Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Единственото, което успя да стори, беше да кимне.

- Госпожо - каза той със съчувствие в гласа, - ще направим всичко, което зависи от нас, за да го открием.

Думите му прозвучаха като смъртна присъда. Тя зарида.

Рим - в катакомбите

Жена.

Роберт потръпна и са катурна назад.

Тя проблесна в полутъмата - подобно на неясна стара фотография.

Жена ли беше това? Какво търсеше тук?

- Роберт!

Гласът й. Имаше нещо странно в тоя глас.

- Бързо!

- Коя си ти? - успя да попита той - Откъде знаеш името ми? Известно ли ти е как да изляза оттук?

- Няма време за губене! Побързай, Роберт!

Тя го привика при себе си с показалеца си. Роберт се подчини и тръгна към нея.

Няма време за губене ли? Какво време за губене няма?

С бързи крачки - толкова бързи, че му се стори, че тя не ходеше, а литна - жената изчезна в тъмнината.

Роберт я видя отново в нещо, подобно на голяма камера, пълна със скелети.

Тя стоеше по средата и го чакаше. Виждаше я насред прахта. Та тя беше момиче на неговата възраст. Носеше някаква бяла рокля с колан около кръста. Роберт затаи дъх. Тя не изглеждаше никак уморена.

- Побързай, Роберт! Нямаме време!

Имаше нещо наистина странно в гласа й. Нещо което той не можеше да определи.

- Почакай! - извикай той - Как ти е името?

- Анджелина.

Анджелина. Като ангел, помисли той. Ангел...

- Не, не съм ангел. Би ми се искало да бъда. Ангел в Божието царство.

Рим

Ескортирани от четири полицейски коли, на мястото пристигна и огромен кран, както и машина за разкопаване на района. Крещящи мъже успяха да свалят машината от камиона. Майката на Роберт не разбираше за какво им е този кран. Журналистите и репортерите от телевизиите бяха отведени в един район чак отвъд склада за провизии. Умберто и ръководителят на спасителната акция дойдоха при нея. Тя беше наплашена, погледът й шареше напред-назад.

- Тази част от катакомбите, където е станало срутването, е най-вътрешната и най-неизследваната - каза й ръководителят на спасителната операция.

- И все пак е малко вероятно Роберт да е отишъл толкова навътре - добави Умберто.

"Не познаваш Роберт" - помисли си майката.

- Ще направим най-доброто, на което сме способни - рече ръководителят на спасителната операция.

Виждаше го в погледите им. Бяха изгубили надежда.

Рим - в катакомбите

- Побързай, Роберт!

Тичаха.

- Защо трябва да бързаме толкова?

Вече няколко минути Анджелина водеше Роберт сред лабиринта от проходи.

- По-бързо, Роберт, по-бързо!

Тогава той го усети.

В началото просто почувства някаква вибрация. Подът започна да се тресе. От покрива падаха прах и пясък.

Сетне последва и звукът.

Като гръм.

Кънтеше. Всичко се разлюля.

- По-бързо, Роберт! По-бързо!

Подобно на писък в главата му.

Роберт погледна към покрива. Отвори се процеп. Сипеха се пясък и пръст.

- Насам, Роберт! Тук ела!

Той я последва.

- Бързо!

И тогава катакомбите се срутиха.

Рим

Земетресение.

Така изглеждаше. Улицата се разтресе. Някой извика. Една паркирана кола се катурна на една страна. Алармите на автомобилите завиха. От подземието се вдигна прах, който се разпиля навсякъде. „Земетресение ли беше това?” - зачуди се майката на Роберт. Едва когато видя изражението на Умберто, нещата й станаха ясни. Катакомбите!

- О, Боже! - викна тя.

Умберто я погледна, но не каза нищичко. Просто си стоеше и беше вперил поглед в нея. Най-накрая отвори уста и рече:

- Това не означава нищо.

Естествено, че означаваше. Роберт беше някъде там долу. А сега всичко се срути.

Тя хукна към входа за катакомбите. Но там не откри нищо освен камъни, които препречваха пътя й.

Тонове камъни.

Ръководителят на спасителната акция дойде при нея. Махна шлема си. Очите му бяха пълни със сълзи.

- Госпожо, сторихме каквото можахме.

Тя сви юмрук и го захапа.

Навярно разкопките са предизвикали тази нестабилност в земните маси - продължи той. - Естествено, ще го търсим...

Изливаше думи и те се разлагаха във въздуха помежду им.

Тя не смееше да зададе въпроса. Двамата стояха и се гледаха.

- Роберт? - каза тя.

Ръководителят на спасителната акция я погледна.

- Не - прошепна тя.