Том Егеланд - Загадката на катакомбите

В по-ранните години монасите бяха претърсвали повторно всички известни катакомби в дирене на изчезналия амулет. Младата монахиня, която Хораций бе описал, може би бе забравила амулета там, долу в катакомбите. Но търсенето бе безполезно. Затова когато монасите научиха за съществуването на още едни, новооткрити катакомби, те съзряха нова надежда за откриване на амулета.

Кардиналът, управляващ манастира, помоли Луцио да проучи въпроса. Нощ след нощ Луцио бе пътувал до Рим и се бе промъквал в катакомбите, след като археолозите напускаха разкопките. Той търпеливо бе претърсил катакомбите - метър по метър, дирейки амулета.

Без никакъв резултат.

Луцио се замисли за предишната нощ. Внезапно се бе оказал не сам в обиколката си из катакомбите. Бе открил момче, което обикаляше в коридорите. Само.

Кое беше то? Откъде идваше? Какво правеше в катакомбите?

Луцио се беше промъкнал след него. Момчето бе снимало символите по стените с камерата на телефона си. Луцио не разбираше защо. Но имаше усещането, че момчето знаеше нещо. Че можеше да му бъде от полза.

Когато Луцио най-сетне се показа, момчето много се изплаши. Това не беше толкова странно. Голямата качулка на монашеската му роба хвърляше върху лицето му мрачни сенки. Робата му се спускаше чак до обувките. За някой, който не беше виждал монах от ордена Domini Canes, мъжът изглеждаше стряскащо. Доколкото Луцио си даваше сметка. В опит да успокои момчето, той дори запя един стар псалм. Песента не помогна.

Но никога не му беше хрумвало, че момчето ще успее да избяга. Бързо като мишка, то се беше шмугнало под паянтовата дървена стена. И когато покривът на пасажа се срути, Луцио беше уверен, че момчето трябва да е мъртво. Смачкано под тонове тежки камъни, пръст и пясък. Той се прекръсти и изрече молитва, в която се помоли на Господ да прибере при себе си бедното малко момче. Напусна катакомбите колкото се можеше по-бързо и измина многото мили обратно към манастира, за да докладва и да се помоли за опрощение на греховете.

Едва вчера сутринта, когато кардиналът му бе показал вестника, той разбра, че момчето се беше измъкнало невредимо от другата страна на срутването. И не само това - беше избягало малко преди целите катакомби да се срутят. Всемогъщият Бог на небето несъмнено ги беше закрилял с ръката си.

Старият двор на манастира Весково ал Монте беше изолиран сред необитаема, пресечена планинска верига. Тук монасите от ордена Domini Canes можеха да изразяват почитта си и да възхваляват Господ далеч от любопитните селяни, туристи и свещеници, които винаги се месеха в това как другите се кланят пред Бог. Векове наред монасите бяха живели в уединения манастир, който царствено бе застанал на върха на една планинска скала, подобно на величествен кръстоносец.

Орден на проповедниците.

Под това име се подвизаваха.

Божиите кучета.

В началото прякорът бе измислен като обида от съперничещи монаси и свещеници, които презираха обичаите и ритуалите на ордена. Никой от враговете - нито римският папа, нито останалите монашески ордени знаеха каква е древната тайна на Ордена на проповедниците:

Codex Domini.

Codex Domini представляваше голяма, стара Библия от кожа. Пазеше се в отделна стая на манастира.

Единствено монасите от Ордена на проповедниците знаеха за нейното съществуване.

Codex Domini бе по-стара от всички други издания на Библията. Тя не само съдържаше ранни и досега непознати версии на текстовете, които по-късно са били включени в Новия завет, но също и писмени документи, които са били отхвърлени, когато първите водачи на християнската църква определили кои текстове да заемат място в Библията,

Тайни текстове. Мистични текстове...

Един от тях разказваше за пророчеството за Светата звезда.

Луцио бе всеотдаен монах. Неговата задача бе да се подчинява на Господ и висшестоящите. Ако понякога се налагаше да наруши земните правила и закони, го правеше. Ние, хората, сме Божии творения, знаеше Луцио. Създадени сме по Божи образ и подобие. Без Господ хората нямаше да съществуват тук, на земята. „Тогава какво означава животът на един окаян човек?’’, мислеше си Луцио.

Господ дава и Господ взима.

Нищо не е по-важно от това да служиш на Бог.

- Значи краят настъпва. А Христовото възкресение наближава.

Кардиналът, най-висшестоящият и духовен глава на манастира, остави погледа си да се плъзне от човек на човек. Бе събрал осем от религиозните водачи на манастира при себе си. В ръката си държеше вестник Corriere della Sera. Първата страница беше почти изцяло заета от огромна снимка. Точно попадение. Под заглавието „Момчето чудо!” човек можеше да види едно момче да излиза, залитащо, от тъмен облак прах. Беше покрито с дебел слой прах и пясък.