Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Досега никой не беше чувал за новата комета. Сузи и Другите астрономи бяха извън себе си от вълнение и любопитство. Дали тя беше тръгнала от Пояса на Кайпер край планетата Нептун? Или пък идваше от Облака на Оорт някъде далече в галактиката? Сузи нямаше представа. Надяваше се изчисленията да им дадат някакви отговори. Но това беше всичко, което знаеше: кометата се състои най-вече от лед, но също така от камъни и метал. Когато тя се доближи до слънцето, се образува опашката й - от лед и пара. Това е невероятна гледка!

„Още от най-древни времена хората сме били обсебени от кометите” - помисли си Сузи и отпи глътка от кафето. Прегледа бележките си. Някога кометите са изпълвали хората със страх. Тя се усмихна. Били са толкова суеверни. Всеки път, когато са видели комета, са вярвали, че нещо ужасно ще сполети Земята.

Сузи погледна последните изчисления по отношение на траекторията и курса на кометата. Усети как сърцето й започна да бие учестено.

- Това няма как да е истина - измърмори тя на самата себе си, внезапно изпълнена с безпокойство.

Италия

- Просто ми, Боже! Съгреших!

Луцио коленичи. Най-горе при олтара. Върху стария дървен кръст висеше статуйка на Исус. Дървената фигурка го гледаше втренчено с тъжните си очи. Луцио беше сплел ръце за молитва и беше подпрял главата си върху олтара. Слънцето проникваше през изписаните малки прозорчета и осветяваше пространството. От другия край на манастира се чуваха звуците от песнопението на хора. Миризмата на тамян - хем сладка, хем остра - си проправяше път през капелата.

Навън, в дългите коридори на манастира, се виждаха монаси, всеки от тях тръгнал да изпълни задълженията си за деня. Някои пък бяха коленичили за молитва. Всяка будна минута през деня трябваше да се запълни със занимания в слава на Бога. Някои от монасите се занимаваха с най-различни дейности в групата за разглеждане и изучаване на Библията, други пък работеха в градината на манастира. Да стоиш без работа, си беше грях.

Стотици години монашеският орден на Луцио беше търсил светия амулет. Той бе споменат за пръв път в юдейските предсказания и по-късно в римските легенди.

Преди 2000 години - точно след разпването на Исус - амулетът бил разделен на две. Така че по-точно казано, монасите търсеха двете части на амулета. Два триъгълника. Единият амулет бил откраднат от викингите през IX век. Другият бил изчезнал в Рим преди 1800 години.

Според древното пророчество една звезда щяла да изгрее в небето и да донесе доказателство, че Бог е създал земята, за да може след това да я унищожи. Ако амулетът се носел от младеж от Ултима Туле - студения Север, светът щял да бъде спасен от гибел. За монасите посланието бе кристално ясно - амулетът е предвестник на Деня на Страшния съд! Гибел, смятаха монасите, означаваше, че времето следва своя ход в отсъствието на Бог. Нищо не бе по-важно за монасите от Деня на Страшния съд. Защото тогава Иисус Христос ще се върне, нашата греховна земя ще изчезне, а Божието царство най-сетне ще се възкреси.

В пророчеството пишеше още и за някакъв пазител на амулета. Монасите не бяха сигурни за този пазител. Всичко, което знаеха, бе, че техният монашески ред е определен от Бога така, че да открият амулета.

Когато дадената им свещена заръка бъде изпълнена, ще настъпи Страшният съд.

Украшението, което викингите откраднали от монасите, сякаш бе потънало вдън земя. През вековете монасите бяха пътували чак до ледените земи на Север - Норвегия, в търсене на амулета. Винаги се бяха връщали с празни ръце.

Сега най-накрая бяха по следите му. Вероятно не на това украшение, което викингите бяха откраднали, а по-скоро на амулета, изчезнал в Рим.

Заради новооткритите катакомби.

Амулетът бе наречен Светата звезда.

В творбата от XVIII век De fide ad Gratianum Augustum се съдържаше история, която бе записана от ръката на човек, на име Хораций, по-късно известен като св. Хораций. През ІІІ век той участвал в преследването на една християнска монахиня, която принадлежала към манастира, в който била пазена Светата звезда. Хораций написал:

Ревящи, крещящи и надаващи викове, ние я преследвахме по улиците на Рим. За нас тя беше просто един плъх. Бяхме безпощадни. Накрая тя побягна към едни катакомби. Там се чувстваше достатъчно сигурно - в укритието на мрака, сред миризмата на гниещи трупове, пазена от своите мъртви събратя по религия. Но злобата ни беше безгранична. Затворихме я вътре. Издигнахме стена от тежки камъни на входа. Така я затворихме сред вечния мрак на катакомбите.