Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Затворен в катакомбите! :( Всичко се срути! :( Не съм ранен! Имам нужда от помощ! :( Sorry!

После натисна „изпрати”. С малко късмет можеше да успее да изпрати съобщението. Все пак нищо не му пречеше да се надява.

С предпазливи стъпки Роберт продължи да си проправя път през тунела. В мрака. Чувстваше се така, все едно се връщаше назад във времето. В миналото. Навсякъде имаше прах, който покриваше с дебел пласт пода, скелетите, гробните ниши покрай стените.

Беше толкова топло, че трябваше да разкопчае копчетата на ризата си. Усещаше, че става все по-трудно и по-трудно да диша. Нима в тунела нямаше достатъчно въздух? Паникьоса се. Ако нямаше достатъчно въглерод, то той щеше да умре. Бавно и мъчително. Пое дълбоко въздух. Напълни дробовете си. Задържа го в себе си и после издиша. Отново пое въздух. Отново и отново. Навътре, навън. Навътре, навън. Накрая паниката изчезна.

Роберт не вярваше в призраци. Не вярваше в ония създания с чаршафи над главите, които ходят напред-назад и кокалите им издават странни звуци. Но във фантазията си видя как мъртвите се изправят в тъмнината, напускат гробовете си. Под формата на скелети. Навярно като отражения - отражения на хората, каквито някога са били. Отражения на онова, което е било.

В тъмнината, която цареше наоколо, той видя погребалните процесии, които са се промъквали през входовете преди повече от 2000 години. Плачещите вдовици. Тъжащите бащи. Навярно някой, който е пеел. Мъртвецът върху носилка. Покрит с плат. Свежи цветя.

Роберт продължи нататък. Още по-нататък... И си мислеше: Толкова навътре в катакомбите жив човек не е припарвал повече от 2000 години.

Изведнъж спря. Един писък накара цялото му тяло да изтръпне. Писък от центъра на катакомбите.

Застана на едно място и се заслуша. Беше уплашен.... Чакаше... Слушаше... Чакаше... Подготви се да чуе вика отново.

Този вик го пронизваше.

Откъде дойде този вик? Кой извика?

Това не беше звук, издаден от човек. Не, не беше. Беше сигурен в това. Нима тук долу, в катакомбите, имаше диви животни?

Викът като че идваше от... опита се да прогони мисълта, но тя не му даваше мира... някакво чудовище. От някакво безсмъртно чудовище.

Роберт се притисна в стената. Не искаше да включва фенерчето. Не искаше да го видят.

Опита се да си представи кой или какво би могло да издаде този вик.

Нима беше възможно тук долу да се е развил нов вид диви животни? Слепи, без окосмяване... Подземни зверове, които се хранят с плъхове и насекоми, както и с всеки, който по някаква грешка се окаже тук? Например едно момче от Норвегия.

Нов вик.

Далечен. Като молба.

Роберт затвори очи. Изведнъж го осени мисълта: Вятър!

Така му олекна, че чувството му се стори крайно приятно. Навярно беше вятър! Вятър, който прониква в тесния процеп на пасажа!

А вятърът значеше две неща:

Че в тунела със сигурност имаше така жизненоважният въздух.

И че трябваше да има и изход.

Роберт.

Гласът. Отново онзи глас.

Онзи равен, нашепващ женски глас.

Роберт включи фенерчето. Очакваше да я види. Застанала пред него.

Бледа. Мъртва.

Изключи фенерчето.

Почти в същия момент отново го включи. Тогава я откри.

Рим

Синевата на нощта. Присветващите лампи. Телевизионен репортер с микрофон в ръка, който предава на живо от мястото на събитието: В момента все още не е ясно какво е причинило срутването, но полицията изрази опасенията си, че долу в катакомбите има човек. Журналистите се бяха скупчили около ръководителя на спасителната операция, който стоеше встрани заедно с Умберто, и двамата заедно преглеждаха скиците и картата на обекта.

Насред всичкия този хаос бе и майката на Роберт, която не беше на себе си от страх. Когато се бе прибрала у дома след вечерята с археолозите, тя беше открила, че синът й го нямаше. Първоначално се беше ядосала. После в нея полека-лека се надигна подозрението. Отвори чантата си. Провери. Ключът за катакомбите го нямаше.

Роберт!

Пристигна още една пожарна кола. Синкавите светлинки, които се отразяваха по фасадата. Навсякъде шум от уоки-токита. Полицията беше отцепила района, за да държи встрани любопитните.

Ръководителят на спасителната акция беше един нервен пожарникар с каска и тежка униформа. Той се здрависа с нея тържествено.

- Това яке на сина Ви ли е? - попита той и посочи връхната дреха на Роберт.