Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Роберт задържа дъха си.

Монахът направи крачка към него. Подаде му ръка. На единия си пръст носеше голям златен пръстен. Върху пръстена Роберт съзря символ:

Кръст насред... зъб?

Трябваше да успее да избяга. Роберт хвърли бърз поглед към предпазната стена. Между най-долното ниво на предпазната платформа и пода имаше процеп от около 30 сантиметра.

Изчака момент. После се пусна назад. Долу на пода. Панически се опита да мине през процепа. Да избяга от монаха. Вътрешната стена нараняваше гърба му. Движенията му се струваха ужасно бавни. Опитваше се да се провре през дупката. Да слезе долу в тъмнината.

Тогава я усети. Една силна ръка Тя го хвана за десния глезен. Монахът изтегли Роберт с един ужасно силен напън.

Опита се да му противодейства, да се хване за каменната стена, но не успя. Усети как стената ще поддаде. Роберт трябваше да се предпази от падащата изкуствена стена.

Роберт коленичи. Без да погледне назад, той хукна в тъмнината. Хукна навътре в катакомбите.

Едно несигурно и животозастрашаващо място според Умберто. Но сега не можеше да мисли за това.

Монахът разчисти останките от изкуствената стена. И хукна след Роберт.

Роберт не запали фенерчето си. Мислеше си, че тъмнината му дава известно предимство. Бягаше толкова бързо, колкото имаше сили. Ръцете му се опираха в каменните стени, които се издигаха от двете му страни.

Монахът извика нещо. Роберт не разбра какво.

Беше близо. Много близо.

Роберт затича по-бързо. В тъмнината.

Внезапно главата му се удари в свод в покрива.

Зави му се свят. Падна на земята.

Звукът от падането. Стенания.

Монахът навярно също не беше видял свода.

Роберт се опита да продължи. Но не успя да запази равновесие. Подът движеше ли се? Той се подпря на стената. В косата и по лицето му имаше пясък.

Какво става?

Въздухът се изпълни с прах. Той започна да кашля.

Тогава покривът на пасажа се срина.

Всичко се случи толкова бързо, че той дори нямаше време да помисли какво става.

Всичко пропадна и във въздуха се разнесе облак от прах и пясък. Той кашляше и кашляше. Не можеше да си поеме дъх. Завря лице в ръцете си. Притисна носа и устата си към ризата си. Пое дъх няколко пъти. Кашляше. Очите му сълзяха. Трябваше да се измъкне оттук.

Тишина.

Роберт седеше върху твърдия каменен под и се опитваше да контролира дишането си. Сърцето си. Страха си.

Къде отиде монахът?

Дали не се е скрил в дупката, останала след пропадането на пасажа? Заедно с Роберт. Или пък беше останал под развалините?

Роберт отново включи фенерчето се. Освети пространството около себе си. Не можеше да види нищичко. Нищо освен черепа, който се намираше точно пред него. Той замижа. Изгаси фенерчето. Трябваше да внимава да не изтощи батериите.

Прахта вече не беше надвиснала във въздуха. Вече можеше да види стените ка катакомбите.

Освети пространството около себе си.

Пасажът, през който бе минал, беше затворен от тонове камъни. Монахът нямаше да успее да стигне до него. В другата посока виждаше само мрак.

Сети се за думите на Умберто: "Няма друг изход в тази посока!"

Беше приклещен.

Погледът му автоматично се фокусира върху скелета в стената. Като че черепът го гледаше и му се усмихваше.

Миризмата го отвращаваше.

Тогава той чу гласа.

Нисък глас. Съвсем близичко. Почти недоловим.

- Роберт - прошепна гласът.

Само това.

Роберт.

Рим - в катакомбите

Роберт...

Шепот в тъмнината.

Той запали фенера. Огледа се. Но там нямаше никой. Само той беше там.

Кой тогава беше прошепнал името му?

Гласът беше твърде нежен, за да принадлежи на монаха. Това беше женски глас.

Глас на млада жена...

Тунелът все още беше целият в прах от сгромолясването на пасажа. Очите му сълзяха. Трябваше да изтупа пясъка и прахта от дрехите си.

Нима си втълпяваше? Или пък някъде в катакомбите имаше жена?

Жена? Жена в катакомбите?

Жена, която знаеше името му... Не беше възможно.

- Роберт, ела!

Отново този глас. Настоятелен.

- Роберт, побързай!

„Втълпявам си” - повтаряше си Роберт.

Набра номера на майка си по мобилния телефон. Чакаше. Но не. Нямаше обхват.

С пръсти, които трепереха, той затрака по клавиатурата, пишейки съобщение.