Том Егеланд - Загадката на катакомбите

в крясъци, викове, разпри...

силни гласове

крещят

и той е в един град, стар град преди много дълго време. Преди ужасно много време. Той е Хораций. Той е римлянинът Хораций. Броди по улиците, бяга по улиците заедно с тълпа побеснели мъже. Дирят един неверник, еретик, една християнска монахиня. Тя почита Бог. Наближават Колизея, където той често говори на трибуната, но сега не я виждат. Къде е тя? Усеща вкуса на кръвта в устата си. Усеща кръвожадността си. Част от него му се противопоставя. Та тя е просто едно момиче. Но Божията мъст е в него, като че е обладан. Той продължава... напред... Къде е плъхът? Тичат през града. „В катакомбите - крещи единият от преследвачите. -Тя се втурна към катакомбите! ” В следващия миг те се спускат по тъмните стълбища, където християните оставят мъртъвците си да гният за радост на плъхове и насекоми. Каква воня само! Тя се е втурнала в мрака, скрила се е, но те знаят, че са я надхитрили. Започват да събират камъни. Камък по камък. Един върху друг. Така тя ще изгние заедно с мъртвите. Те препречват тунела с камъни. Готови са. После излизат навън, на свеж въздух - в града - усмихват се. Тя си е получила заслуженото.

Слава на Юпитер - царя на боговете!

Слава на Плутон — цар, на подземното царство,

бог на мъртвите.

И така: нищо.

Само мрак.

Осло

Но Роберт не беше мъртъв. Лежеше в едно болнично легло.

Бавно, безкрайно бавно той отвори очи.

Къде...

Да се събудиш, беше като да се измъкнеш от потъващ кораб.

Къде... съм...

В съзнанието му изплуваха картини от злополуката. Кратки, бързи превключвания.

Студена вода. Ледено студена. Смъртоносно студена. Глас: „Трябва да дишаш, Роберт!’’. Очи те му отново се затварят. Тогава я усеща. Ръката. Нежна ръка, която движи неговата ръка в посока към механизма на предпазния колан.

Роберт отваря очи.

Къде... се... намирам?

Оглежда се. Вижда майка си.

Мама! Какво търси тя тук?!

Той се опитва да се надигне, опитва се да разбере.

Къде съм?

- Роберт! - вика майка му и хуква към него. Започва да го гали по бузата. - Как си?

- Д-добре...?

- Спомняш ли си нещо?

- Злополуката. Къде съм?

- В болницата. Доведоха те до Осло с хеликоптер Беше премръзнал, но ще се оправиш.. Ще те наблюдават. За да сме сигурни, че всичко ще бъде наред.

- Монасите...?

- Добре са. Полицията ги прибра. Имат доста неща да изясняват.

- А украшенията?

Тя въздъхна.

- Не мисли за тях!

- КЪДЕ СА?

- Не бяха в колата. Не бяха и в никого от монасите. Полицията ги търси навсякъде!

- Но...

- Няма ги, Роберт! Навярно течението ги е повлякло. Най-важното е, че ти си наред!

Нощ е. Звуците от болницата са толкова далечни. Така приглушени.

Роберт лежеше спокойно и наблюдаваше мрака. Виждаше луната през един процеп в завесите. Майка му си беше отишла у дома, а медицинската сестра вече беше минала на последната визитация за деня.

Роберт беше подремнал и сега не му се спеше. Беше сънувал Анджелина. Нима тя беше просто сън?! Дълго време се въртя в леглото. През съзнанието му преминаваха спомени от злополуката. Водата. Студът. Страхът. Тези забързани картини проблясваха в съзнанието му. Той се опита да прогони от съзнанието си тези ужасни мисли.

Можеше да съм мъртъв. Можех да се удавя в ледената вода. Можех да умра там. Тогава щях да бъда в моргата, където оставят всички мъртви, преди да ги погребат.

Роберт...

Той изтръпна.

Роберт...?

Нима някой каза Роберт? Той се изправи и седна в леглото. Нима му се причу? Кой можеше да е това? Мама? Медицинската сестра?

Анджелина?

Той седеше и очакваше отново да чуе името си.

- Анджелина? - каза той. Със собствения си глас. Но не този глас трябваше да използва. Те не разговаряха по този начин. Не той и Анджелина. Робърт затвори очи и се концентрира. Ако гласът, който беше чул, беше на Анджелина, то той трябваше да й отговори чрез мислите си.

- Анджелина? Тук ли си?

Той отвори очи и я потърси.

Първо: нищо.

Но тогава като че въздухът в стаята се измести на милиметър. Като че натежа.

- Роберт...

Шепот. В главата му.

През стаята премина лек полъх. Като че тъмнината и въздухът се бяха наговорили и се движеха в една и съща посока. Красиви цветове изпълниха цялата стая. Плуваха през нея. Като дъга. Тогава видя Анджелина. Беше толкова неясна и отдалечена. Прозрачна.