Том Егеланд - Загадката на катакомбите

В хотелската стая в Осло се почука. Внимателно почукване по вратата.

Камериерката надниква вътре.

- Excuse me, you asked for fresh towels? - попита тя. - Извинявайте, поискали сте нови кърпи?

Двамата монаси се надигнаха. Единият понечи да каже нещо. В този момент хвърлиха нещо през отворената врата. Майката на Роберт не видя какво бе то. В следващия момент чу тътена, всичко се разхвърча. Някаква граната! Вратата беше взривена, полицаите се втурнаха в стаята. Бяха въоръжени. Нахвърлиха се към двамата монаси и ги повалиха. Едва когато обезоръжиха монасите и ги закопчаха с белезници, се обърнаха към двете заложници.

- Отвлякоха сина ми - викна майката на Роберт. - Отидоха в църквата в Боргунд, за да откраднат един накит.

- Уведомихме колегите и в момента хеликоптерът от Осло вече е на път - каза полицаят.

- Роберт е само на 14.

- Всичко ще бъде наред.

Изведнъж шофьорът наби спирачки. Роберт беше хвърлен напред. Коланът се вряза в гръдния кош и бедрата му.

Той се огледа отчаяно. Видя, че полицията е отцепила района отпред. Две полицейски коли със сирени, които излъчваха синя светлина, бяха паркирали от двете страни на пътя. Униформените полицаи преглеждаха всяка кола, която минаваше през тях.

Монасите започнаха да обсъждат как да действат. Минибусът беше неподвижен. После Валентино завъртя волана и мина в насрещното движение, внимавайки да не се сблъска с останалите автомобили.

Профуча бясно покрай полицаите. Роберт се обърна и погледна назад. Двете полицейски коли вече ги преследваха. С бясна скорост като озверели животни.

Скоростта стигна 180 километра в час. Минибусът не можеше да се движи по-бързо. Това беше пределната му скорост. Но беше повече от достатъчно. По този тесен път скоростта създаваше усещане, че минибусът е самолет, който всеки момент ще излети.

От едната страна - планини. От другата - път.

Боргунд - Осло

Доста преди да изскочат от пътя, Роберт знаеше, че всичко ще излезе от релси. Всичко щеше да се обърка необратимо.

Бяха се движили около два километра, когато шофьорът Валентино внезапно сви по една странична уличка, която се движеше успоредно на рекичката. Навярно искаше да успее да избяга от полицията. Тук уличното платно беше доста по-тясно, отколкото по магистралата. Не бе по-широко от селски път. Скоростта, с която се движеха, беше твърде висока. Завоите бяха твърде остри.

Злополуката се случи на един ляв завой. Предната гума излезе извън очертанията на асфалта. Валентино не успя да овладее автомобила. Роберт се хвана здраво за единственото, с което разполагаше - предпазния колан.

„Ще катастрофираме ” - помисли си той.

Таванът на автомобила се удари в една скала, след което отскочи. Падна косо и се повлече по наклона. Валентино се опита да спаси положението и да върне автомобила на пътя, но наклонът си каза думата. Робърт притаи дъх. Минаха покрай дърво, което растеше по наклона до реката.

Имаше чувството, че се намира на влакче на ужасите в парка „Тиволи”. Влакче на ужасите, което се движи твърде, твърде бързо.

Удариха се в един речен камък, който обърна колата. Роберт усети болка в стомаха си. Главата му се завъртя. Отново и отново.

Минибусът се обърна. Чу звука от чупенето на стъклата. Роберт удари главата си в покрива. Не го заболя. Поне не в момента. Дори не беше забелязал, че кърви. Важното беше да се държи здраво и да не се пуска.

Минибусът се въртеше...

....въртеше....

...въртеше...

Навсякъде виждаше метал и стъкла.

После паднаха във водата.

В Осло полицаите освободиха двете жени, които бяха завързани за столовете. Монасите бяха изведени от хотелските стаи от полицаите.

Ръководителят на полицейското разследване получи обаждане от оператор.

- Полицията е локализирала минибуса - каза той на майката на Роберт. - Опитват се да го спрат.

- Боже мой!

Тя извади мобилния си телефон и с трепери ръце набра номера на Роберт.

Отговори телефонният секретар.

- Роберт! - извика тя отчаяно.

Къде съм?

Вода.

Вода ли е това?

Вода!

Навсякъде. Вода! Ледена вода!

Роберт отвори широко очи от раз. Водата прииждаше на талази и се вливаше в минибуса. Роберт се нуждаеше от въздух. Гълташе вода. Кашляше. Раменете му се повдигаха френетично. Трябваше да успее да се освободи от колана си и да се издигне над повърхността на водата.